Без свидетели [bg]

Той остави чека върху бялата покривка и се отправи към асансьора. Сега беше мой ред да се загледам в светлините на Норт Сентръл Авеню. Но не за дълго. Като стигнах до асансьора, вратите тъкмо се затваряха. Пъхнах ръката си между тях и с усилие ги разтворих.

– Как, по дяволите, да се подготвя?

– Франк ще ти помогне. Той те научи на много неща досега.

Направих крачка назад, асансьорът се затвори и Дан Морган изчезна. Избрах номера на Франк Менендес, но не заради съвета на Морган. Просто последвах инстинктите си.

– Невъзможно е, Дъглас – каза Сю Менендес. – Напълно невъзможно. – Тя заплака и прекъсна разговора.

Напуснах читалнята, откъдето се бях обадил, и отидох замаян към салона за билярд. Беше пуст и мрачен, с изключение на далечния край, където една-единствена лампа „Тифани“ осветяваше двама мъже, играещи снукър. Седнах на висок стол в тъмната част и се втренчих в светлината на лампата, вслушвайки се в тракането на топките.

Опитах се да обмисля всичко. Рита щеше да се върне. Щеше да изглежда ослепително, облечена с един от тоалетите, които Морган ѝ бе избрал специално за съда – вероятно с бледосинята рокля, която Ан Хейстингс беше пробвала с пусната коса. Щеше да изрече лъжата, която Морган така внимателно ѝ бе помогнал да съчини. И освен ако Дъглас Маккензи, завършил право едва преди година и не представляващ каквато и да е заплаха за най-талантливите оратори в Аризона, не ѝ зададеше подходящите въпроси, които биха довели до правилните отговори, тя щеше да остави детето си в ръцете на Елдън Фелпс. Копнеех да се върнем в съда за непълнолетни.

Загледах се в далечния триъгълник от светлина, който падаше върху двамата мъже, докато се движеха около зелената маса. Отпуснах глава в дланите си. Изведнъж се озовах в асансьора. Излязох през главния вход на Първа национална банка и се затичах в мрака към Луърс Билдинг. Минах покрай строителната площадка на новия парк и мястото, където се намираше кръчмата на Хари Уилсън, преди да я срутят. Прескочих двама бездомници на улицата и се втурнах във фоайето на Луърс Билдинг, където претършувах джобовете си за ключа от асансьора, за да се кача до нашия етаж. Когато най-накрая стигнах горе, изтичах до кабинета на Морган и спрях внезапно пред вратата. Беше заключена. Бутнах я с рамо, но тя не поддаде. Взех един стол и тъкмо щях да го хвърля към нея, когато чух глас зад себе си.

– Какво става?

– Трябва да отворя вратата! – извиках. Портиерът ококори очи. – Работя тук. Казвам се Дъглас Маккензи. Отключете вратата.

– Виждал съм ви преди – каза мъжът.

– Хайде, моля ви. Важно е.

Той посегна към връзката с ключове, която висеше на колана му, и накрая намери подходящия. Отидох до шкафа зад бюрото на Морган, но и той беше заключен. Обърнах се истерично към портиера.