Изповедите на един буржоа

Отидох с бързия влак и до Лил, понеже един гладуващ артист вече трийсет дни отказваше да се храни. Отидох на летището да чакам Линдберг182; когато пристигна, всички започнаха да плачат и да крещят, нещо се беше случило, човекът се бе доказал още веднъж… Бях на погребението на Анатол Франс, чаках афганския крал Амануллах183 на гарата, чаках прокудената испанска кралица на гара „Д’Орсе“, видях я, като пристигна и заплака… Ходих във Версай, видях падането на Бриан184, гледах как куцука надолу по стъпалата и усетих, че французите пак имат право и този път, защото в онзи миг имаха нужда не от симпатичния и гениален Бриан, а от не дотам симпатичния и по-примитивен Думе185. Отидох при мадам Ано, за да чуя кой, по нейно мнение, краде най-много във Франция, отидох и при Сесил Сорел, която ми показа своята вана. Отидох при парижкия Ротшилд186, който с нетърпящ възражение тон ми прочете на глас ефектна сцена от новата си пиеса. Гледах екзекуциите и написах репортаж за Лурд. Седях в съдебната зала и слушах как се защитава дребничкият, червендалест украински часовникар, който беше застрелял Петлюра, хетмана, и каза гордо: „Той изби семейството ми, затова го прострелях шест пъти. Сетне, когато се просна на земята, стрелях в него още веднъж.“ И доволно се усмихваше. Гледах внимателно усмивката му и в душата си се стараех да простя на господин Щолпе.