Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Кадил се изсмя в лицето му.
— Аз нямам страна, нямам крал, още по-малко — уважение към теб.
Ладисла зяпна от възмущение.
— Няма да позволя да ми се говори по този…
Дау Черния изникна като от нищото и се надвеси отгоре им.
— Затвори му шибаната уста! — озъби се той на северняшки и насочи дебел пръст към Ладисла. — Бетод може да има уши навсякъде! Накарай го да си държи езика зад зъбите или ще му го отрежа! — севернякът изчезна в тъмнината пак така внезапно, както се беше появил.
— Той иска да сме по-тихи, Ваше Височество — преведе шепнешком Уест.
Принцът преглътна.
— И аз така си помислих.
Двамата с Кадил сгушиха глави между раменете си и размениха по още един гневен поглед.
Уест лежеше по гръб на твърдата земя. Брезентът поскърцваше точно над лицето му. Лежеше и гледаше над тъмните издутини на ботушите си как се сипе тихо снегът. От едната му страна Кадил се беше сгушила в него, а от другата — Кучето. Останалите от групата също бяха тук, притиснати един до друг под голяма вмирисана завивка. Всички освен Дау, който стоеше на пост. Студът правеше чудеса за сближаването с другите.
От далечния край на групата се носеше мощно хъркане. Три дървета или най-вероятно Тъл. Кучето много мърдаше насън — подскачаше, стряскаше се, опъваше крайници и мънкаше неразбираемо. Някъде отдясно се чуваше тежкото дишане на Ладисла, придружено от леки хрипове в гърдите. Всички заспиваха почти в момента, в който главите им докосваха земята.
Но Уест не можеше да заспи. Мислеше за всичките им неприятности, за поражението и опасностите, които ги дебнеха. И не само за тях. Маршал Бър сигурно е някъде из горите на Англанд, бърза на юг да се притече на помощ, без да осъзнава, че така ще попадне в капан. Без да знае, че Бетод го чака.
Положението им беше повече от сериозно, но противно на всякаква логика Уест усещаше лекота в душата си. Цялата истина бе, че тук, насред дивата пустош, всичко беше просто. Нямаше ги ежедневните битки, предразсъдъците, които да превъзмогваш, нямаше нужда да мислиш за повече от час напред. За пръв път от месеци се чувстваше свободен.
Примижа и опъна схванатите си крака. Усети как до него Кадил се размърда в съня си. Главата й се отпусна на рамото му и бузата й се опря в мръсната му униформа. Усети топлия й дъх по бузата си, долови топлината й през дрехите. Приятна топлина. Усещането се разваляше само от силната миризма на пот, влажна земя и хриптенето на Кучето в другото му ухо. Уест притвори очи с едва доловима усмивка на устните. Може би нещата все още може да се оправят. Може би все още има шанс да блесне като герой. Само да успее да заведе принца жив до маршал Бър.
Всичко останало са само празни приказки
Феро яздеше и наблюдаваше земята. Продължаваха да следват брега на тъмната вода, студеният вятър пронизваше дрехите й, надвисналото небе все така беше изпълнено с хаос, но земята се беше променила. Ако преди беше плоска като тепсия, сега беше нагъната на ниски могили и ненадейно изникващи скрити падини. Земя, в която лесно можеш да се скриеш и точно тази мисъл тревожеше Феро. Не че я беше страх, естествено, защото Феро Малджин не се бои от никого и от нищо. Просто сега трябваше да внимава два пъти повече, да се ослушва и да гледа за следи, за възможни засади.
Просто предпазливост.
Тревата също беше променена. Феро беше свикнала вече с високата, разлюляна от вятъра трева, но тази тук беше различна — ниска, изсъхнала и пожълтяла като сено. И колкото повече напреднаха, все по-ниска ставаше. Днес вече се появяваха и първите голи петна. Гола земя, по която не растеше нищо. Безплодна земя като прахоляка на Лошите земи.
Мъртва земя.
Мъртва, но Феро не виждаше причина за това. Погледна намръщена през нагънатата равнина към неясното очертание на хълмовете в далечината — тъмна начупена линия на хоризонта. В цялото необятно пространство не помръдваше нищо. Нищо освен тях и непрестанно движещите се облаци. И една птица. Рееше се високо в небето, почти неподвижна във висините, само дългите пера на върховете на крилете й леко потрепваха.
— Първата птица от два дни насам — изръмжа Деветопръстия и проследи мнително полета й.
— Хъ — изръмжа Феро. — Май птиците имат повече мозък от нас. Какво търсим на това място?
— Няма къде другаде да отидем може би.
Феро имаше къде другаде да отиде. Където и да е, където има гуркули за убиване.
— Говори за себе си — каза тя.
— Какво? Ти да не би да имаш тълпи от приятели в Лошите земи, които те чакат с нетърпение да се върнеш? Сигурно по цял ден се питат: „Къде изчезна Феро? Страшна скука настана, откакто я няма.“ — Той изсумтя, развеселен от думите си.