Преди да увиснат на въжето

Уест раздвижи глезени и понечи да последва принца, когато върху него падна нечия сянка. Вдигна поглед и видя Дау Черния, който препречи с едро рамо пътя. Озъбената му физиономия беше само на фут от лицето на Уест. Кимна към бавно отдалечаващия се гръб на Ладисла.

— Искаш ли да го убия? — изръмжа той на северняшки.

— Само посмей да пипнеш с пръст някого от тях! — Уест избълва думите, преди да помисли как да завърши изречението си. — Аз…

— Ти какво?

— Ще те убия. — Какво друго трябваше да каже.

Почувства се като малко момче, което отправя смехотворни заплахи в двора на училището. В много студен и опасен двор, при това към два пъти по-огромно от него момче.

Дау се ухили.

— Я гледай ти какъв характер в кльощав слабак като теб. Изведнъж заговорихме за убиване, а? Сигурен ли си, че ти стиска?

Уест се опита да изглежда колкото може по-внушителен и силен, което не беше никак лесно, докато стоеше по-ниско от северняка на склона, още повече прегърбен от изтощение. Изпаднеш ли в тежка ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да показваш страх, това знаеше той.

— Пробвай и ще разбереш. — Гласът му прозвуча немощно дори в собствените му уши.

— Може пък да пробвам — отвърна севернякът.

— Кажи ми, като си готов. Ще се изям от мъка, ако пропусна момента.

— О, за това не бери грижа — прошепна Дау, извърна глава и се изплю на земята. — Ще разбереш, че е време, като се събудиш с прерязано гърло.

При тези думи той тръгна нагоре по склона достатъчно бавно, за да покаже, че не го е страх. Уест искаше да може да каже същото за себе си. Когато тръгна между дърветата след останалите, сърцето му блъскаше като лудо в гърдите. Подмина Ладисла, настигна Кадил и влезе в крачка зад гърба й.

— Добре ли си? — попита я.

— И по-зле съм била. — Тя го изгледа от глава до пети: — Ами ти?

Уест изведнъж осъзна, че погледнат отстрани, може би представляваше интересна гледка. Върху униформата си беше надянал стар чувал с пробити дупки за ръцете. Отгоре беше препасал колана си, а в него беше пъхнал тежкия северняшки меч, който се блъскаше в крака му на всяка крачка. Брадата му беше набола и напомняше за себе си с непрестанен сърбеж по тракащите челюсти. Предполагаше също, че лицето му е странна смесица от яркочервено и мъртвешки бяло. Уест пъхна ръце под мишниците си и се усмихна вяло.

— Студено ми е — отвърна.

— Така и изглеждаш. Май трябваше да си запазиш шинела.

Уест нямаше как да не се съгласи и кимна. Погледна през клоните на боровете към гърба на Черния и се покашля:

— Никой от тях не те е… притеснявал, нали?

— Да ме притесняват ли?

— Ами, знаеш — каза той смутено, — сама жена сред всичките тези мъже. Те не са свикнали с това. А и как те зяпаше Дау. Не знам…

— Много благородно от твоя страна, полковник, но на твое място не бих се притеснявала за тях. Съмнявам се, че ще си позволят нещо повече от зяпането, а преди съм се справяла с къде по-страшни неща.

— По-страшни от него?

— В първия лагер, в който попаднах, комендантът ме беше харесал. Предполагам, тогава кожата ми все още не е била изгубила блясъка на свободния живот. Онзи ме държа гладна, докато не получи каквото искаше. Пет дни без храна.