Войната на близнаците

Дънкан се постара гостът му да се радва на възможно най-доброто джуджешко гостоприемство: настани го на най-удобния стол, наля му пълна чаша с пиво и накара огъня да се разгори игриво. Разбира се, Карас и преди бе идвал тук; всъщност повече от веднъж. Ала сега се чувстваше така, сякаш влиза в дома на непознат. Може би последното се дължеше на факта, че независимо от приятелското отношение на Дънкан, старото джудже от време на време го пронизваше с проницателния си поглед.

Забелязал необичайното настроение на краля, Карас стоеше като на тръни и нервно бършеше с опакото на ръката пяната от устата си, докато очакваше да приключат с формалностите.

Съвсем скоро това се случи. Дънкан също си наля чаша пиво и го пресуши, докато се настаняваше срещу него. После положи чашата на масичката до себе си, поглади брада и се взря мрачно във високо джудже.

— Карас — каза накрая. — Твърдиш, че си убил магьосника.

—  Да, тане — отвърна стреснато той. — Нанесох му смъртоносен удар. Никой не може да преживее подобна рана.

— Но той го е преживял — отвърна накратко кралят.

Карас се намръщи:

— Да не би да ме обвиняваш в...

Сега беше ред на Дънкан да се изчерви:

— Не, не, приятелю! Далеч съм от тази мисъл. Сигурен съм, че каквото и да се е случило, наистина вярваш в онова, което ни разказа. — Кралят въздъхна тежко. — Но съгледвачите ни твърдят, че са го видели да се разхожда из лагера. Ранен, но жив. Поне сега не е в състояние да язди. Армията се е придвижила към Заман, а той е бил превозен с каруца.

— Тане! — запротестира Карас с почервеняло от гняв лице. — Заклевам се в най-святото си! Кръвта му обагри ръцете ми! Лично измъкнах меча си от корема му. Реорксе! — Джуджето потрепери. — Смъртта в очите му!

— Не се съмнявам, синко! — успокои го с откровен тон Дънкан и потупа младия герой по рамото. — Никога не съм чувал някой да преживее раната, която ми описа — с изключение на старите дни, когато свещенослужителите все още крачеха сред нас.

Както и всички останали свещенослужители, и тези на джуджетата бяха изчезнали от лицето на Крин точно преди Катастрофата. За разлика от другите раси, джуджета не бяха забравили напълно вярата си в древния Реоркс, Създателя на Света. И макар те също да бяха разочаровани от него, задето бе предизвикал Катастрофата, вярата им бе твърде дълбоко вкоренена и обхващаше прекалено голяма част от културата им, за да я отхвърлят с лека ръка при първия намек за дребна несполука. Все пак му се сърдеха точно толкова, колкото да престанат да го боготворят открито.

— Имаш ли някаква идея как се е случило това? — попита намръщено Дънкан.

— Не — каза тежко Карас. — Но повече ме интересува защо генерал Карамон все още не се е свързал с нас. —

Той потъна в размисъл. — Някой успя ли вече да разпита двамата затворници? Може те да знаят нещо.

— Един кендер и един гном? — Дънкан изсумтя. — Ха! Какво изобщо могат да знаят те? Пък и не е необходимо да ги разпитваме. Магьосникът така или иначе не ме интересува особено. Всъщност причината, поради която те повиках днес е, че искам да те помоля да забравиш всички тези безполезни мисли за мир и да се концентрираш върху по-непосредствените ни проблеми, като войната.