Глава 1
Сънят на Кризания се
разпадна на хиляди парчета. Разнеслият се вик бе неочакван и страшен,
дрезгав, изпълнен с ужас. В първия момент дори не можа да си даде
сметка какво я бе събудило, толкова дълбоко бе заспала. Огледа се
объркано и изплашено, като се опитваше да разбере къде се намира и
какво бе накарало дъхът ѝ да секне.
Подът под нея със
сигурност бе влажен и твърд. Тялото ѝ несъзнателно започна да
се тресе от всепроникващия мраз, зъбите ѝ затракаха от студ.
Вслуша се напрегнато в непроницаемия мрак и тревожната тишина.
Внимателно издиша и
вдиша. Паниката най-сетне я овладя. Отчаяно се опита да придаде форма
на тъмнината, да я насели с хора и предмети, ала умът ѝ отказа
да се подчини. Съществуваше само лишен от мащаби мрак. Вечен мрак...
После отново чу
крясъка и моментално разпозна в него онова, което я бе накарало да се
събуди. И макар самият факт, че чуваше звук от човешки глас да бе
успокоителен, страхът в него проряза душата ѝ.
Отчаяно,
полуобезумяло, тя се опита да надмогне тъмнината, да мисли, да
помни...
Имаше някакъв напев,
монотонен глас — може би на Рейстлин, — а после и ръцете
му около нея. Усещането за прегръдката на вода, отнасяща я надалеч в
огромното нищо.
Рейстлин! Кризания
протегна разтреперано ръка, ала пръстите ѝ не напипаха друго
освен все същия влажен, мразовит камък. След което споменът я
връхлетя внезапно и безмилостно. Карамон, промушващ брат си,
пробляскващото острие на меча в ръката му... Собствените ѝ
думи, докато изричаше защитното заклинание, за да предпази
магьосника... Звукът от падналото оръжие.
Само че този вик —
това беше Карамон! Ами ако той...
— Рейстлин!
— изкрещя ужасено Кризания и опита да се изправи на крака.
Гласът ѝ сякаш
потъна безследно в надвисналия мрак. Чувството бе толкова подтискащо,
че моментално съжали, че се е обадила. Обгърна раменете си с ръце и
започна да трепери от студ. Неволно докосна медальона на Паладин,
окачен на врата ѝ. Благотворното въздействие я изпълни със
спокойствие.
—Светлина—прошепна
тя и като вдигна високо медальона, отправи молитва към бога да
разпръсне тъмнината.
От украшението
избликна мека светлина и се процеди през пръстите ѝ,
отблъсквайки черния воал на мрака, колкото да ѝ позволи да
започне да диша спокойно. Тя прехвърли верижката на медальона през
косата си и го издигна нагоре. Светлината озари по-ярко
пространството около нея. Трябваше да си припомни откъде бе долетял
викът.
Бързо огледа
почернелите мебели, паяжините, разпръснатите книги, потрошените
лавици. Всички тези предмети бяха дори по-плашещи от самата тъмнина,
именно тя им бе дала живот. Даде си сметка, че собственото ѝ
присъствие грубо нарушава изградения ред на това място.
А сетне викът се
разнесе отново.
Обърна се бързо в
неговата посока с неудържимо трепереща ръка. Светлината на бога
раздроби тъмнината, за да разкрие в ужасяващи подробности две
застинали фигури. Едната, облечена в черни одежди, лежеше върху
студения под. Над неподвижните ѝ очертания се бе изправил
огромен мъж в опръскана с кръв златна броня. Около врата му имаше
железен нашийник. Взираше се в мрака с протегнати ръце, разкривена,
широко отворена уста и побеляло от ужас лице.
