Беки Б. и аферата с чантата

Окей. Стига! Вече съм в безопасност. Вече съм на земята. И… разсъждавам. Ако трябва да бъда честна, не съм съвсем наясно точно къде съм. Втренчвам се в яркосиния фон наоколо, обаче продължавам да не разбирам нищо. Бих казала, че съм в рая — само дето, доколкото си спомням, Джес не е падала след мен, нали така?

— Къде съм? — успявам да изрека накрая. Джес вдига глава. Все още е бледа и цялата трепери.

— В палатката ми — отвръща. — Винаги си нося палатка в раницата. Не посмях да те помръдна, затова просто я сложих върху теб.

Палатка! Ама това е много хитро! Защо и аз не си нося палатка навсякъде с мен? Още от утре започвам. Да! Миниатюрна палатчица, която ще си държа в дамската чанта.

Единственият проблем е, че тук, на земята, не е особено удобно. Що не взема да стана и да се поразтъпча?!

Опитвам се да се надигна, обаче пред очите ми причернява и ми се завива свят.

— О, боже! — изричам една чуто и се отпускам отново назад.

— Не се опитвай да ставаш! — вика разтревожена Джес. — Преживя ужасно падане! Помислих си… — Не довършва. Издиша дълбоко. — Както и да е. Просто не ставай!

Постепенно започвам да усещам и останалата част от тялото си. Ръцете ми са ожулени и надраскани. С огромно усилие успявам да надигна глава и да хвърля поглед към краката си, целите нарязани и кървящи. Като че ли имам и някаква рана на бузата — вдигам ръка, за да се уверя.

— Олеле! Ама лицето ми кърви!

— Ти си пълна развалина! — отбелязва без всякакви заобикалки Джес. — Усещаш ли някаква особено силна болка някъде?

— В глезена. Левият. Ужасно боли!

Джес започва да го опипва и аз прехапвам устни, като си налагам да не пищя.

— Мисля, че е изкълчен — заявява накрая тя. — Ще го стегна. — Включва едно фенерче, закрепва го на стоманен прът, а после бръква в някаква малка кутийка. Изважда оттам бинт и започва да го увива професионално около глезена ми. — Беки, какво изобщо правеше тук, а?

— Аз… дойдох да те търся. — Спомените в главата ми в момента са малко на зигзаг, обаче се опитвам да ги подредя. — И аз се включих в спонсорираното катерене за издръжливост.

Джес се опулва срещу мен.

— Но това не е определеният маршрут! Аз просто се отклоних малко. Маршрутът свършва много по-надолу от мястото, където си стигнала! Защо не си следвала ориентирите?

— Ориентири ли? — поглеждам я неразбиращо.

— Господи, ама ти очевидно нищо не разбираш от алпинизъм, нали така? — възкликва тя. — И въобще не трябваше да си тук! Много е опасно!

— А ти защо си тук? — тросвам се аз, примигвайки с всяко поредно стягане на бинта около крака си. — Онова, което правеше, ми се стори доста опасничко!