Искрено ваш Шурик [bg]

По разпореждане на Генадий Иванович в моргата пуснаха приятелките, които й облякоха бяла блузка, обуха й направените по поръчка необувани бежови обувки, като предварително ги разрязаха където трябваше, боядисаха ги, както сметнаха за добре, и увиха около главата й белия копринен шал. А ръцете й, големи и жълтеникави, лежаха върху бялата коприна и ноктите й искряха с безукорния си лак…

Приятелките бяха поръчали също автобусите и колите, предварително бяха направили уговорките с Ваганковските гробища за погребването й в бащиния гроб и дори бяха поръчали в тамошната работилница временен кръст, а също бяха накупили и наготвили всичко за помена…

Макар да познаваше някои от приятелките й, Шурик стоеше при брат Доменик и сестрите, които на слънчевата светлина изглеждаха още по-селски и още повече от преди изумяваха Шурик: защото сега той знаеше, че те са посланици и свидетели от друг свят и беше смешно да си мисли, че този друг свят има някаква пресечна точка с изоставеното селце в също така изоставения литовски лес.

Тези горски жители не гледаха постоянно в земята, веднъж-дваж погледнаха и към Шурик и Доменик му пошепна:

— Йоана казва, че може да дойдеш, ако искаш.

Шурик разбра, че му оказват чест и че всъщност не Йоана, а самият Доменик го кани, но не можеше да става и дума да отсъства от Москва:

— Благодаря. Само че сега аз никъде не пътувам. По-рано не можех да оставя Валерия, а сега трябва да се грижа за мама…

— Това е добре, добре е — усмихна се старецът, макар че всъщност нямаше нищо добро в това, че Шурик вече от дълги години беше като вързан…

От портите на гробищата понесоха ковчега на ръце — едва събраха шестима мъже сред изпращащите Валерия: Шурик, съседът милиционер, двама безпътни съпрузи на приятелки и двама стари любовници на Валерия. На брат Доменик и на един възрастен човек, бивш колега, отказаха поради преклонната им възраст. Отказаха и на предложилите услугите си местни алкохолици, които с готовност посягаха към ковчега.

Гробът вече беше изкопан, всичко беше подготвено, дори алеята беше посипана с пясък. Ситният дъжд, който ръмеше от вчера, изведнъж бе огрян от пробилото пелената слънце и сякаш мигом пресъхна. Угасналите цветя засияха, поръсени от дъждовните капки. Спуснаха ковчега, хвърлиха по шепа пръст. Гробарите бързо размахаха лопатите, затрупаха гроба с жълта пръст и направиха рехаво хълмче. Закрепиха временния кръст, на който вече беше написано „Валерия Конецкая“. И тутакси приятелките се струпаха около гроба да подреждат цветята като килим и го направиха бързо и красиво, така че и самата Валерия не би го направила по-добре — бяло-лилавите иглики и къдравите зюмбюли с пръснати тук-там помежду им алени очички на карамфили. И гробът се превърна в заоблена цветна леха и всичко, което виждаше окото, беше заоблено: женските фигури, наведените гърбове, меко провисналите гърди, измитите от сълзи лица, главите с кърпи, барети, смъкващи се шалове. И дори храстът — неизвестно растение с дребни, още неопределили се листа върху плавно извитите клони — беше женствен.