Искрено ваш Шурик [bg]

Шурик остана, та след като гостите си тръгнат, да събере речниците.

Към десет вечерта всички се разотидоха — останаха само прислужницата Надя и пияната Соня, която бе заспала на кушетката. Докато Надя миеше и бършеше порцелановите и кристалните сервизи, Шурик свали от рафта своите речници. Реши да вземе и славянските — на кого са потрябвали? Още повече че бяха предимно полско-немски, много овехтели, принадлежали някога на бащата на Валерия. Взе също и естествената история, илюстрирана с оцветени гравюри от осемнайсети век. Причудливи кашалоти и лемури, мравояди и питони, нарисувани от художник, който едва ли бе виждал тези странни животни. Сякаш бяха еднорози или херувими… Жал му беше да оставя тук скъпоценни книги…

Сега, когато Валерия вече я нямаше в тази стая, Шурик изведнъж почувства колко много предмети с оттенък на специална бюргерска безвкусица имаше тук: рози, амури, котки, една фалшива танагърска миниатюра. Това беше стилът на покойната Беата и по някакъв начин той се бе прехвърлил и у Валерия, но сега, в нейно отсъствие, тази претрупана с мебели и с безброй ненужни и лишени от смисъл предмети стая се стори на Шурик много неприятна, дощя му се по-скоро да излезе на чист въздух и да остави зад гърба си тази пошлост и прахоляк… Жал му беше само че книгите ще се погубят…

Но все пак е добре, че никога няма да ми се наложи да се връщам тук, помисли си той и се сепна: как можа да си го помисли… Горката Валерия… Милата Валерия… Мъжествената Валерия…

„Виновен съм, виновен — тръшкаше се Шурик. — И тогава, преди да я закарам в болницата, тя искаше да остана, а аз не можех… мама беше поканила приятелки и ме беше помолила да купя нещо за почерпка и да се прибера по-рано. И не легнах под отметнатия ъгъл на одеялото, и тя остана огорчена, макар че нищо не каза… Но нали аз разбирах, че е огорчена… Нямах време…“ И сянката на вината висеше над него. Виновен, виновен…

С препълнена с вазички и котки чанта си тръгна прислужницата Надя. Доброто отношение на Валерия към нея се беше материализирало в порцелан.

— Та аз толкова години се грижех за нея — едва откъснала чантата от пода, тя влачеше към вратата копенхагенски фигурки и техни руски имитации, панаирджийски вазички и вазички от Хале, настенни чинийки, изпълнени в техника „бисквит“, и пионер с немска овчарка…

След двайсет години останките от това съкровище ще продаде нейният съсипан от хероин внук и ще умре от последната продажба…

Сега на Шурик му оставаше да събуди спящата Соня, да я изведе от стаята и да заключи — не знаеше кой друг имаше ключове.

Соня лежеше на хълбок, захлупила лицето си с ръце, и простенваше насън. Шурик я извика, тя не реагира. Петнайсетина минути я бута, опитва се да я повдигне, да я изправи на крака, но тя не можеше да стои, увисваше на врата му, ругаеше, без да прекъсва съня си, и дори леко се бореше. Шурик беше уморен и отдавна искаше да се прибере. Обади се на Вера, каза й, че е попаднал в трудна ситуация, пияна жена е заспала и той не може да я остави… Разхождаше се из стаята, забелязваше, че всички неща са малко не в ред и не на определеното им място, и преместваше стол, шкафче, а после зарязваше тази глупава работа: вече го нямаше човека, за когото нещата не бяха „в ред“… Освен това утре щяха да запечатат стаята и тя щеше да стои месец или известно време, и това завещание, за което всички приятелки знаеха, че е написано коя чашка на коя се пада… Как ще могат те да получат всичко това? Трябваше днес, но беше невъзможно веднага след погребението покъщнината да се разграбва…