Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Кардиналът беше миросан тайно за последен път. Верен на навика си да крие всичко, той се бореше с очевидността и дори с действителността, приемайки в леглото си, като че ли го мъчеше временна болест.
От своя страна Гено пазеше пълна тайна; когато му омръзваха разпитванията, той се задоволяваше със следния отговор:
— Негово високопреосвещенство още не е стар и е пълен със сила; но съдбата е неотразима: ако е писано на човека да умре, непременно ще умре.
Думите му, които сееше рядко и предпазливо, се тълкуваха с голям интерес от двама души: краля и кардинала.
Въпреки предсказанието на Гено Мазарини все се самозалъгваше, или по-точно казано, играеше ролята си тъй добре, че най-големите хитреци, като казваха, че той се самозалъгва, доказваха, че са измамени от него.
Не виждал кардинала в продължение на два дни, вперил очи в дарението, което толкова силно безпокоеше Мазарини, Луи не знаеше истинското положение на първия си министър. Синът на Луи XIII следваше бащините си традиции и беше толкова малко крал досега, че, обзет от горещо желание за кралската власт, той я желаеше с тоя трепет, с който винаги се желае неизвестното. Ето защо, взел решението си, за което впрочем не каза на никого, той се реши да поиска свиждане с Мазарини. Ана Австрийска, която се намираше постоянно при кардинала, чу първа за желанието на краля и го предаде на кардинала.
Той потрепера.
С каква цел Луи XIV иска свиждане с него? Дали за да върне парите, както беше казал Колбер? Дали за да ги задържи, след като поблагодари, както си мислеше Мазарини? Но тъй като чувствуваше, че неизвестността ще го убие, умиращият не се поколеба нито за миг.
— Негово величество ще бъде добре дошъл, разбира се, добре дошъл! — извика той, като даде знак на Колбер, който седеше в долния край на леглото и който отлично разбра знака. — Всемилостива господарке — продължи Мазарини, като се обърна към кралицата, — ваше величество ще бъде ли тъй добра да увери лично краля в истината на това, което току-що казах?
Ана Австрийска стана; тя също се вълнуваше за съдбата на тия четиридесет милиона, за които сега всички мислеха.
Щом тя излезе, Мазарини се приповдигна с голямо усилие, обърна се към секретаря си и каза:
— Е, Колбер, ето два нещастни дни!… Два убийствени дни!… И ти виждаш: оттам няма още нищо…
— Търпение, монсеньор — отговори Колбер.
— Ти си луд, нещастнико! Съветваш ме да имам търпение! О, наистина, Колбер, ти се подиграваш с мене: аз умирам, а ти ми казваш да чакам!
— Монсеньор — каза Колбер с обикновеното си хладнокръвие, — невъзможно е да не стане така, както предсказах. Негово величество желае да ви види: това значи, че той иска лично да ви върне дарението.
— Така ли мислиш? А аз, обратното, съм уверен, че негово величество иска да ми поблагодари.
— В тоя миг се върна Ана Австрийска; като отиваше при сина си, тя беше срещнала в предните стаи нов лекар шарлатанин.
Отнасяше се за един прах, който трябваше да спаси кардинала. Ана Австрийска донесе образец от тоя прах.
Но Мазарини чакаше не това; ето защо той не погледна дори праха, като уверяваше, че животът не заслужава всички грижи, които се полагат за запазването му. Но изказвайки тая философска аксиома, той изказа и тайната, която носеше толкова време в душата си.
— Ах, всемилостива господарке — каза той, — не е работата в лекарството! Преди два дни аз направих едно малко дарение на краля; досега, навярно от деликатност, негово величество не поиска да говори за него; но идва моментът на обясненията и аз моля крайно много ваше величество да ми каже дали кралят е решил нещо по тоя въпрос.
Ана Австрийска искаше да отговори. Мазарини я спря.
— Истината, всемилостива господарке! — каза той. — За бога, истината! Не ласкайте един умиращ с напразна надежда.
В тая минута улови един поглед на Колбер, от който разбра, че щеше да направи погрешна стъпка.
— Зная — отвърна Ана Австрийска, като улови ръката на кардинала, — зная, че вие направихте великодушно не малко дарение, както казвате от скромност, а великолепен дар; зная колко ще ви бъде тежко, ако кралят…
Макар че умираше, Мазарини я слушаше с по-голямо внимание от десет здрави хора.
— Ако кралят… — повтори той.
— Ако кралят — продължи Ана Австрийска — не приеме от все сърце това, което му предлагате тъй благородно.
Мазарини се отпусна на възглавницата като Панталоне, тоест с отчаянието на удавник; но запази още достатъчно сили и присъствие на духа, за да хвърли на Колбер един от тия погледи, които струват десет сонета или по-скоро десет дълги поеми.