Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Толкова си добра, Деорис! Толкова те обичам! — Демара се вкопчи в другото момиче. Сълзи светеха в очите й. — И… Деорис, ако мислиш, че Риведа трябва да узнае… Нали ти ще му кажеш? На теб той позволява всичко, а тъкмо сега никой не смее да припари до него… откак ти напусна Храма. Само жените, който взема от време на време… но дори те… — Демара замълча. — Когато ме откри, той се държа много мило, но въпреки това се боя от него.
Деорис погали нежно рамото на малкото момиче. Имаше чувството, че собственото й лице се е вкаменило. Изчезнали бяха и последните съмнения. „Риведа я с чул да плаче? В залата на звуците, която се затваря плътно и стените й са толкова дебели! Ще повярвам, когато видя слънцето да изгрява в полунощ!“
— Да — каза мрачно Деорис, — ще говоря с Риведа.
3.
— Тя няма и най-малка представа, Деорис. Надявах се и ти да не узнаеш, но след като се оказа толкова проницателна, добре, няма да споря — признавам.
Гласът на Риведа беше дълбок и суров като зимен прибой; след малко той продължи със същия леден тон:
— Ако имаш намерение да и кажеш истината — Деорис, каквото и да означаваш за мен, бих предпочел да те убия!
— Внимавай да не би ти да се окажеш жертвата — отвърна хладно Деорис. — Не е изключено Малейна да направи същото предположение, което направих и аз.
— Малейна! — Риведа почти изплю името на жената-маг. — Тя направи какво ли не, за да провали бъдещето на детето… Но каквото и да мислиш, аз не съм чудовище, Деорис. Това, което Демара не знае, не може да я измъчва. Неприятно е, наистина, че знае чия дъщери е. Оказах се глупак, че допуснах това да се разчуе дори тук, в Сивия храм. Отговорност с изцяло моя — що се отнася до Демара, по-добре да не знае нищо повече от това, което знае сега.
Отвратена, Деорис избухна:
— И ти се осмеляваш да разговаряш за това с мен?!
Риведа кимна бавно:
— Сега знам, че Демара е била зачената тъкмо с тази цел. Ако не е съществувало предопределение, какъв бе този подтик, който ме накара да я спася от гладна смърт пред градските стени? Тогава не съзнавах целта на постъпката си. Не намираш ли, че това е същинско чудо — начинът, по който всички събития водят към една цел? Това дете е ненужно, животът му няма никаква стойност за никого — самото й раждане накара Карахама да ме намрази. — За първи път на Деорис й се стори, че забелязва пукнатина в ледената броня на Мага, но той продължи бързо; — Нима не съзнаваш, че това са елементи от един по-висш план? Когато тя се роди, не знаех, че Карахама е от твоята кръв — но сега го знам — и ти, и тя, и Демара — всички имате ясновидските способности, с които се отличават някои от кастата на жреците — и сега дори това малко нищожество ще допринесе за Великото дело.
— Как е възможно да си лишен дотолкова от чувства? — Деорис се взираше в Риведа, сякаш го виждаше за първи път; струваше й се толкова чужд, сякаш току-що бе пристигнал тук от някаква незнайна страна отвъд моретата. Думите му за някакви велики планове; начинът, по който говореше за Демара, сякаш бе планирал и раждането й… възможно ли бе да е полудял? Дълбоко в себе си Деорис винаги бе вярвала, че странната му, приповдигната реч крие някаква възвишена, величава цел, която тя не може да осъзнае, защото е прекалено млада и дори неука. Но това тя вече можеше да разбере — разяждаща лудост, разрушила един великолепен ум: убийствена, опустошителна мания, за която той продължаваше да говора по същия начин — като за някаква велика цел, в името на която всякакви жертви са допустими. Дима всичко бе лудост и илюзии? И тя самата бе въвлечена в това безумие, убедена, че е избраница на Великия маг? Устните на Деорис трепереха; не беше убедена, че няма да припадне.
Устата на Риведа се изви в брутална, вълча усмивка.
— Малка глупачка! Ти като че ли наистина ревнуваш?
Деорис безмълвно поклати шава. Нямаше доверие на гласа си. Обърна се, да си върви, но Риведа я задържа грубо:
— Ще кажеш ли на Демара?
— За какво ми е да й казвам? — попита студено Деорис. — За да умре от отвращение, от погнусата към себе си, с която съм наказана аз? Не, ще пазя тайната ти. А сега махна ръцете си от мен!
Очите му за миг се разшириха от учудване. Той веднага се отдръпна от нея и заговори с по-мек тон:
— Винаги досега си ме разбирала…
Сълзи горяха клепачите й.
— Аз да съм те разбрала? Не, никога! Но ти никога преди не си стигал до дотук! Та това е… извращение… богохулство… черна магия!
Риведа посечи да отвърне нещо рязко, но прехапа устни и само измърмори подтиснато:
— Добре тогава, приеми, че се занимавам с черна магия, щом искаш.
После, с онази нежност, която проявяваше толкова рядко и тъкмо затова бе толкова скъпа на Деорис, притисна към себе си скованото й тяло и прошепна: