Патриотични игри

Нед Кларк не харесваше мисията си още от самото начало. Шон беше прекалено нетърпелив. Но Нед не каза нищо за това. Шон беше измислил бягството от затвора, с което го направи свободен човек. Ако не друго, то Нед Кларк оставаше верен на каузата. Но тук беше незащитен и това го притесняваше. По време на инструктажа му бяха казали, че охраната на портала на академията е небрежна, а и той сам виждаше, че постовите не са въоръжени. Нямаха и никакви пълномощия извън района на учебното заведение.

Но мина толкова много време. Целта му закъсняваше с тридесет минути. Кларк не пушеше, не правеше нищо, за да не бъде забелязан, но всъщност знаеше, че трудно може да привлече вниманието на някого. Вратата на стария жилищен блок нямаше осветление — предишната вечер един от хората на Алекс се беше погрижил за това със сачмен пистолет.

„Трябва да прекъсна акцията“ — каза си Кларк. Но всъщност не искаше да го стори. За да не изневерява на Шон. Видя двама мъже да напускат академията. Двама проклети морски пехотинци в парадни униформи. Изглеждаха така красиви без оръжие, така уязвими.

— Значи капитанът разправя: „Махни проклетия идиот от хеликоптера ми!“ — говореше шумно едрият. Другият започна да се смее.

— Страхотен виц!

— Какво ще кажеш да изпием по една бира? — попита едрият. Прекосиха улицата и се насочиха към входа на сградата.

— Нямам нищо против, Патлак. Ти ли черпиш?

— Мой ред е, нали? Най-напред трябва да взема малко пари. — Едрият бръкна в джоба си, за да потърси ключове, и се обърна към Кларк:

— Извинете, сър, мога ли да ви помогна?

Извади ръката си от джоба, но в нея нямаше ключове.

Кларк реагира бързо, но не достатъчно. Дясната ръка, пъхната под палтото му, започна да се движи нагоре, но Брекенридж я стисна като с менгеме.

— Попитах дали мога да ви помогна с нещо — каза е приятен глас старшината. — Какво държите в тази ръка? — Кларк се опита да мръдне, но Брекенридж го притисна до тухлената стена.

— Внимавай, Том! — предупреди Брекенридж.

Къмингс пусна ръката си надолу и напипа пистолет.

— Пистолет! — каза той рязко.

— По-добре е този пистолет да не стреля — съобщи старшината, а лявата му ръка беше обвита около гърлото на Кларк. — Позволи човекът да го вземе, синко. Бъди много внимателен.

Кларк беше изненадан от глупостта, си да позволи на тези двамата да се доближат толкова близо до него. Завъртя глава, за да погледне към улицата, но човекът, който го чакаше в колата, беше вече зад ъгъла. Докато мислеше какво да каже, чернокожият го беше обезоръжил и претърсваше джобовете му. Къмингс взе ножа му.

— Говори! — каза Брекенридж. Кларк не отговори и той плъзна длан по гърлото му. — Моля ви, сър, говорете!

— Свали си проклетите ръце! За какъв се мислиш бе?

— Откъде си, момчето ми? — Брекенридж не се нуждаеше от отговор. Сержантът издърпа ръката на Кларк от джоба и я изви зад гърба му.

— Добре, синко. Сега ще влезем през онази врата и ще седнеш. Ще бъдеш добро момче, а ние ще повикаме полицията. Ако създаваш неприятности, ще ти откъсна тази ръка и ще ти я натикам в задника. Да тръгваме, момчето ми.