Целуната от сянката

— Ужасна бъркотия — каза господин Елзуърт. — Но ние се измъкваме — и в двете посоки. Трудно е да се каже кой с кого се бие, но стригоите са объркани. И някой… — той се намръщи. — Видях някой да използва огън срещу един стригой.

Никой от нас не проговори. Беше твърде сложно за обясняване. Той сякаш го разбра и се отдръпна, за да седне до все още разплаканата Аби.

Скоро към Аби и господин Елзуърт се присъединиха още двама морои и един дампир, когото не познавах. Всеки път, когато се чуваха стъпките на някой излизащ отвътре, аз се молех да е Еди. Досега имахме пет спасени, като очаквах други да са побягнали през входа на пещерата, намиращ се по-близо до Академията.

Изминаха още няколко минути, но повече никой не излезе отвътре. Ризата залепна на гърба ми, просмукана от пот. На няколко пъти стисвах по-здраво сребърния си кол. Хватката ми беше толкова здрава, че трудно можех да отлепя пръстите си. Видях как Емил потрепна и се досетих, че е получил съобщение в слушалките си. Лицето му застина в напрегната концентрация, след което промърмори през микрофона някакъв отговор. Вдигна очи към нас и посочи към тримата новаци:

— Вие ще ги отведете обратно в Академията. — Махна с ръка към спасилите се, а после се извърна към трима от пазителите. — Влизайте вътре. Повечето от пленените са излезли, но нашите хора са попаднали в капан. Безизходно положение. — Пазителите без колебание пристъпиха напред, а след няколко мига новаците поведоха Аби и останалите към Академията.

Пред входа останахме само четирима. Двама пазители — Емил и Стивън, и двамата новаци — аз и Шейн. Напрежението около нас бе толкова гъсто, че едва си поемахме дъх. Никой повече не излезе отвътре. Никой не докладва в слушалките на Емил. Той вдигна глава. В очите му бе изписана тревога. Проследих погледа му. Слънцето бе слязло много ниско над хоризонта. Емил внезапно трепна; явно бе получил следващото съобщение.

Огледа ни с потъмняло от тревога лице.

— Нуждаят се от още подкрепения, за да покрият другия вход на пещерата. Доколкото разбрах, не са изгубили много от нашите. Просто имат затруднения с изтеглянето.

Много, каза той. А не никой. Което означаваше, че сме загубили поне един от нас. Вледених се.

— Стивън, ти влизаш — заповяда Емил. Поколеба се и аз се досетих, като по учебник, пред каква дилема е изправен. Искаше и той да влезе в пещерата, но като водач на групата от тази страна се предполагаше, че ще остане да дежури на поста си до последния възможен момент. Осъзнах, че беше на ръба да наруши тази заповед. Възнамеряваше да навлезе в мрака със Стивън и да остави отвън мен и Шейн. Ала в същото време не смееше да остави тук сами двама ученика. В следващия миг се случи нещо неочаквано. Емил въздъхна и погледна към нас.

— Роуз, тръгвай с него.

Не се поколебах нито за миг. Последвах Стивън и пристъпих в пещерата. Веднага ми се повдигна. И навън беше студено, но колкото повече навлизахме, толкова по-студено ставаше. И по-мрачно. Очите ни се справяха с мрака, но скоро стана прекалено трудно да се вижда. Затова Стивън включи малкото фенерче, закрепено към якето му.