Родена в понеделник
- Автор: Бегшоу Луиз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Родена в понеделник». Краткое содержание книги:
— Как вървят нещата между вас двамата?
— О… — изчервява се. — Всъщност чудесно. Представяш ли си? Покани ме да се запозная с родителите му следващата седмица.
— Това е фантастично! — засилвам. — Мислиш ли, че връзката ви е сериозна?
— Не бих имала нищо против — усмихва се срамежливо. — Предложи да плати всичките ми дългове. Бях толкова изненадана, когато разбрах, че е богат.
— Какво му отговори?
— Не се съгласих — поглежда ме. — Глупаво ли постъпих? Според Лили съм идиотка.
— Не. Заслужаваш похвала.
— Имам достатъчно ангажименти с тези каталози. Плащат добре — изражението й издава решителност. — Ед е много настоятелен, но искам да се справя сама. Каквото и да говори Лили, работата ми допада.
— Чудесно.
— Но няма вечно да се снимам за каталози. Не защото смятам, че е под достойнството ми, просто си спомних какво ми каза за изкуството.
— Не се отказвай от работа, която носи пари, заради една трудно осъществима мечта — тревожно започвам да я разубеждавам. Тъкмо е започнала да плаща дълговете си.
— О, не — кима в съгласие. — Не бих го направила. Но не е само мечта. Ед предложи да ми помогне да започна работа в галерия и да продавам творби на изкуството. За един от най-влиятелните търговци — отново се изчервява. — Толкова съм била красива, че всеки щял да пожелае да купи нещо от мен.
Втренчвам поглед в нея.
— Това е върхът.
— Така ли мислиш?
— Ще бъдеш страхотна — уверявам я. — Прав е! Кой богат колекционер би ти устоял?
— Ед познава някои хора. Ще ми уреди интервюта.
— При него ли се местиш?
Джанет свенливо поклаща глава.
— Намерих си друга квартира. В Кембъруел. Предпочитам да имам свое местенце, докато се оженим. Евтина стая е. Не е хубава колкото тази тук, но си е моя — смутено ме поглежда. — Мислиш ли, че съм откачалка, както казва Лили?
— Не я слушай, просто ти завижда — прегръщам я. — Истински се гордея с теб.
Записва новия си телефонен номер на лист хартия.
— А ти? Къде ще отидеш?
Въздъхвам.
— Ще се върна при родителите си. Докато си намеря нова работа. Или…
Поглежда ме озадачено.
— … докато някой одобри сценария ми — довършвам. Чувствам се като пълна глупачка, но все пак го казах.
Джанет ме прегръща на свой ред.
— Убедена съм, че ще станеш страхотен сценарист.
— Благодаря. Винаги си вярвала в мен — колкото и да е невероятно, се разплаквам. Заради раздяла със съквартирантка-модел!
— Всеки, който те познава, вярва в теб, Анна — окуражава ме тя. — Трябваше само ти да повярваш в себе си.
След два дни напускам апартамента. Мама изминава целия път до Лондон със своя форд „Фиеста“, за да ме вземе.
— Няма да пътуваш с влак — заявява ми решително, когато се опитвам да отхвърля предложението й. — С толкова багаж, скъпа. А и някой трябва да се погрижи за теб.
Жалкото е, че багажът ми се побира в два малки куфара. Един с купените наскоро тоалети, втория с книги, сценарии и лаптопа ми. Не е много за трийсет и две годишна жена. Останалите ми вещи са само документи, разпечатки, старите ми дрехи, които ми хрумва да даря на „Оксфам“20 и други подобни боклуци.
Лили седи на дивана, загледана в маникюра си, ослепително красива и ужасно отегчена.
— Ще се оправиш ли? — питам я в последния момент, защото явно не си пада по сантименталните сбогувания. Като Джанет, която сутринта се яви на интервю в галерия „Арнсдейл“. Тръгна зачервена от плач и след трийсет минути последваха прегръдки със сълзи на очи.
— О, не се ласкай — злобно промърморва Лили и прелиства новия брой на „Ин Стаил“. — Вече има цяла опашка кандидатки за стаята ти. Впрочем и аз няма да остана тук още дълго. Реших да се омъжа.
— О, значи с Хенри сте се сдобрили? Това е чудесно.
— Пари да ми дават, не бих излязла отново с онзи нещастник — сопва се тя. — Ще си намеря някой голям късметлия, който може да се грижи за мен както подобава, и ще се омъжа. Омръзна ми да бъда сама и да деля квартири с разни… хора.
Изрича последната дума така, че да прозвучи обидно.
— Е, аз тръгвам — казвам след кратка пауза.
— Чао — дори не си прави труда да стане. — Все пак можеш да оставиш телефонния си номер.
Изкушавам се да попитам защо.
— В случай че ти потрябва нещо, което си забравила — добавя, сякаш прочела мислите ми. Надрасквам го в жълтия бележник до телефона, вземам куфарите си и тръгвам надолу по стълбите, защото нямам доверие на асансьора.
Мама проявява благоразумието да не каже нищо, докато се придвижваме сред потока коли в Сохо. Дава си вид, че е съсредоточена върху пътя, а аз опирам чело в стъклото и по бузата ми се стича голяма сълза. Струва ми се, че това е край на всичко. На жалкия ми опит за кариера, на приятелствата ми и особено на любовния ми живот. Но нима може да се каже, че нещо е свършило, когато изобщо не е започвало?
20
Международна организация за борба с глада и бедността по света. — Б.пр.