Червеношийката

Хари взе завоя и веднага видя полицейската кола пред къщата на Юл. Тихата улица с дървените къщи, локвите с разтопен лед, синята лампа, която бавно се въртеше върху покрива на автомобила, две любопитни деца на велосипеди — представляваше повторение на сцената пред къщата на Свере Улсен. Хари се молеше приликите да спрат дотук.

Паркира форда, излезе и тръгна бавно към портата. Затвори я зад себе си и чу, че някой излиза по стълбите.

— Вебер — изненада се Хари. — Пътищата ни пак се кръстосват.

— Така си е.

— Не знаех, че и ти караш патрулка.

— Не карам, знаеш го, мамка му. Но Бранхауг живее ей тук на склона и тъкмо се бяхме качили в колата, като пристигна съобщението по радиото.

— Какво става?

— Защо питаш мен? В къщата няма никого. Но вратата беше отворена.

— Огледахте ли наоколо?

— От мазето до тавана.

— Странно. Както виждам, и кучето не е тук.

— Псета и хора, всичко е изчезнало. Но изглежда някой е бил в мазето, защото прозорецът на вратата му е счупен.

— Аха — Хари погледна по протежение на улицата. Между къщите зърна очертанията на тенискорт. — Навярно е отишла при някоя съседка — измърмори Хари. — Така я посъветвах.

Вебер последва Хари в коридора, където млад полицай се оглеждаше в огледалото над масичката с телефона.

— Е, Муен, виждаш ли симптоми на интелигентен живот? — кисело попита Вебер.

Муен се обърна и кимна бързо на Хари.

— Мдам — премлясна Муен. — Не знам дали е интелигентен, или е само странен.

Посочи към огледалото. Другите двама се приближиха.