Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Все още не можех да вместя Дара в общата картина, може би защото и тя самата не знаеше къде й е мястото. О, скоро щеше да го научи. Веднага, щом съществуването й станеше известно, щяха да й осигурят първокласно опекунство. Сега, след като я бях накарал да осъзнае колко е необикновена, беше само въпрос на време кога и тя ще се включи в играта. Чувствах се малко като змията изкусителка, заради някои моменти от разговора ни в горичката… но, дявол да го вземе, тя имаше право да ги знае! И без това рано или късно щеше да ги научи, а колкото по-скоро станеше това, толкова по-навреме щеше да си осигури собствени средства за защита. Всичко беше за нейно добро.
Не бе изключено, разбира се — дори беше доста вероятно — майка й и баба й да са прекарали живота си в неведение за своето потекло…
И докъде ги бе довело това? Умряха от насилствена смърт, бе казала тя.
Питах се, дали бе възможно да ги е достигнала дългата ръка на Амбър, изскочила от Сенките? И дали тя няма отново да нанесе удар?
Бенедикт можеше да бъде не по-малко жесток, коварен и подъл, от който е да е от нас, ако пожелаеше. Дори и по-жесток. Той щеше да се бори, за да защити своята кръв и без съмнение би убил някой от нас, ако сметнеше, че е необходимо. Сигурно бе решил, че като пази съществуването й в тайна и държи нея самата в неведение, ще успее да я защити. Нямаше да се зарадва, като откриеше какво съм направил и това беше още един повод по-бързо да изчезвам. Но аз не й бях разказал тези неща от проклетия. Исках тя да оцелее, а ми се струваше, че той не постъпва правилно. Когато се върнех, Дара щеше да е имала време да обмисли казаното. Щеше да ме затрупа с въпроси и аз щях да се възползвам от тази възможност най-обстойно да я предупредя и да й дам напътствия.
Изскърцах със зъби.
Защо беше нужно всичко това. Когато аз започнех да управлявам в Амбър, нещата щяха да станат различни. Трябваше да станат…
Защо не можеше да се измисли средство, с помощта на което да се променя човешката природа? Дори след изтриването на всичките ми спомени и целият ми нов живот в нов свят, аз си бях останал същия стар Коруин. Всъщност, точно затова и не губех надежда.
На едно тихо местенце край реката измих от себе си праха и потта, като междувременно си мислех за черния път, където бяха пострадали моите братя. Още много неща трябваше да науча.
Докато се къпех, и за миг не оставях Грейсуондир далеч от ръката ми. Всеки от нас умее да намира другите и през Сенките, стига следата да е още топла. В случая успях да се изкъпя необезпокояван, макар че по обратния път на три пъти използвах Грейсуондир срещу същества по-малко опасни от братя.
Но това можеше да се очаква, след като значително бях ускорил хода си…
Все още беше тъмно, ала скоро щеше да съмне, когато влязох в конюшнята на брат ми. Погрижих се за Звездин, който бе доста неспокоен — говорех му и го галех, докато го изтривах, а после му донесох обилно количество храна и вода. Конят на Ганелон, Огнедишащ змей, ме поздрави от отсрещната стена. Измих се на помпата в задния край на конюшнята, като си мислех къде бих могъл да подремна.
Имах нужда от малко почивка. Няколко часа сън щяха да свършат работа, ала не исках да заспивам под покрива на Бенедикт. Нямаше да допусна така лесно да ме хванат и макар често да казвах, че искам да умра в леглото, това, което имах предвид бе на стари години да ме смачка слон, докато правя любов.
Нямах нищо против да пийна от алкохола му, обаче, при това се нуждаех от нещо силно. Къщата беше тъмна, промъкнах се тихо и се запътих към барчето.
Сипах си един коняк, гаврътнах го, налях си нов и се приближих до прозореца. Виждаше се много надалеч. Къщата бе построена върху склона на хълм и Бенедикт добре се бе погрижил за околността.
— „Лежи под луната безкрайният път — задекламирах аз, изненадан от звука на собствения си глас. — Сияе луната самотна…“
— Така е, така е, Коруин, момчето ми — чух да казва Ганелон.
— Не те видях, че си тук — тихо рекох аз, без да се извръщам от прозореца.