Триумфът на кралицата [bg]

И въпреки това нямах време да се чудя за нея, защото флейтите засвириха и Изолда и Брейдън най-сетне пристигнаха, сякаш магията ги беше довела. Изолда никога не беше изглеждала толкова прекрасна, така лъчезарна. Не можех да откъсна очи от нея, докато тя и баща ѝ отиваха да застанат пред мен и магистрата.

— Изолда, дъщеря на Брейдън и Ейлса Кавана, заставаш пред нас, за да се възкачиш на трона на Мевана — каза магистратът и макар че гласът му беше старчески и пресипнал, се понесе през гората. — Приемаш ли тази титла?

— Да, сир — отвърна Изолда, спокойно, непоколебимо.

— При получаването на тази корона — започнах да рецитирам древните обети, — приемаш, че животът ти вече не ти принадлежи, а че си обвързана с тази земя, с нейния народ, че единствената ти отговорност е да ги закриляш и да им служиш, да ги уважаваш и почиташ, и преди всичко друго да гарантираш, че магията, която създаваш, е предназначена за добро, а не за зло. Можеш ли да приемеш този обет?

— Да, лейди.

— Лордовете и дамите от домовете и мъжете и жените на Мевана се събират тук тази вечер, за да станат свидетели на обета ти — продължи магистратът. — В замяна, ние се заклеваме да ти служим, да те почитаме, да не прегъваме коляно пред никой друг, освен пред теб, и да вярваме, че решенията, които вземаш, са за доброто на страната. Кълнем се да защитаваме живота ти с цената на нашите и да пазим живота на бъдещите ти синове и дъщери.

Магистратът направи пауза, без да може да скрие усмивката си:

— Ела, дъще, и коленичи пред нас.

Изолда пусна баща си и коленичи в пръстта сред корените.

Първо идваше камъкът.

Внимавах, когато хванах медальона за верижката, за да вдигна Камъка на здрача, та да могат да го видят всички. А после го нахлузих през главата на кралицата и чух шумоленето му, когато се отпусна на шията ѝ, видях как Камъкът на здрача легна над сърцето на Изолда. Не я изгори, защото тя сдържаше огъня вътре в кръвта си. Вместо това камъкът заблестя за нея, оживявайки с цветовете на дъгата. Видях светлината му върху ръцете си, как танцуваха, алени, тюркоазени и кехлибарени, по кокалчетата ми, хвърляйки отблясъци по роклята ми, и се удивих на него, на нея, кралицата на Севера, моята приятелка.

Следваше короната на Изолда.

Магистратът я вдигна, за да позволи на светлината на свещите да целуне диамантите. А след това я положи внимателно върху главата на Изолда: среброто блещукаше като звезди сред тъмнокестенявите ѝ къдрици.

Накрая беше ред на наметалото.

Капитанът на стражата на Изолда изнесе напред кралската мантия, преметната през ръката му — червено и златисто кадифе, украсено с черни нишки, перли и слънчеви камъни. Воинът обгърна с него раменете ѝ и усетих уханието в него — на карамфил, кардамон и ванилия, пикантно и въпреки това сладко. Върху наметалото имаше красиво изображение на дракона, за да го носи кралицата в двора.

— Изправи се, кралица Изолда, от дома Кавана — казах и обърнах ръце нагоре, с дланите към небето.