Триумфът на кралицата [bg]

Покани. Правилно, помислих си, ровейки из архивите да видя дали мога да намеря стар образец на някоя.

— Искам поканите да бъдат красиви — каза Изолда почти замечтано. — Трябва да бъдат изрисувани и написани от калиграф, с червено и златисто мастило.

В името на светците небесни, помислих си. Как щях да изпълня всичко това? Имаше ли изобщо калиграф в Мевана? Дали Гилрой беше допускал такава красота?

— Много добре, лейди. Ще видя какво мога да направя — отвърнах. — Всички домове ли искате да поканите?

Изолда ме погледна косо:

— Имаш предвид дали искам да поканя семействата Халоран и Ланън? Да. Те са част от това кралство, независимо какво са направили благородниците от техните домове.

Приключих с допълването на огромния си списък от неща за вършене и когато Изолда се умълча, вдигнах поглед и видях, че беше поставила пред мен малка кутия.

— Какво е това? — попитах, нащрек с изненадите. Беше малка дървена кутия, красиво резбована. Внимателно я отворих и открих вътре сребърна брошка, сгушена върху червено кадифе. Беше изработена така, че изобразяваше дракон и сокол, единият — с лице на запад, другият — обърнат на изток, с докосващи се криле. Отначало не осъзнах какво означава, докато не срещнах погледа на Изолда и видях, че ми се усмихва.

— Искам да се знае, че се издигам заедно със съветник — каза тя. — И това си ти, Бриена, ако пожелаеш.

Нямах думи. Всичко, което можех да направя, бе да прокарам палец по красивата брошка. Драконът беше тя, кралицата от дома Кавана. Но соколът бях аз, дъщерята на Маккуин.

— Е, приятелко — прошепна Изолда. — Какво ще кажеш?

Забодох брошката върху ризата си, точно над сърцето.

— Казвам: нека се издигнем.

Изолда се усмихна и се изненадах, защото всъщност изглеждаше облекчена.

— Хубаво. Знам, че те натоварих достатъчно за един ден. Но в стаята ти те чака изненада.

— Ах, Изолда. Не харесвам изненадите.

— Тази ще ти хареса — каза тя, като взе списъка от ръцете ми и ме поведе към вратата си. — И повече никаква работа за днес.

Погледнах я въпросително, но я оставих да ме изведе от солария.

Покоите ми не бяха далече от нейните и аз бавно тръгнах към тях, питайки се с какво може да ме изненада. Отворих вратата си почти свенливо, обхождайки с поглед приемната си.

— Бриена! — Мерей връхлетя върху мен, преди да успея дори да мигна. Обви ръце около мен и ме стисна толкова силно, че нададох изблик на смях, мъчейки се да ни задържа прави.

— Как тя те вмъкна покрай мен? — извиках и се дръпнах назад, за да мога да погледна лицето на Мерей: ръцете ми се оплетоха в пурпурното ѝ наметало на адепт.

— Кралицата владее магия, нали? — каза Мерей, с очи, блестящи от сълзи. — Ах, Бри, толкова ми липсваше! И ще ме накараш да се разплача.

— Не плачи — побързах да кажа, но собственото ми гърло се беше присвило, щом я видях. Тя ме попиваше с поглед такава, каквато бях сега — белязана, с орязана коса, и въпреки това никога не се бях чувствала по-силна, отколкото в този момент. — Знам. Изглеждала съм и по-добре.