Белязана [bg]

— Ще те помоля да дойдеш с мен, отче! — заяви Телоран.

— Колкото и да ми се иска да помогна с търсеното от вас, страхувам се, че дългът ми не позволя да напусна — увери я духовникът.

— Това не е молба… — студено отвърна Тригора.

— Не е молба? Някакво престъпление ли съм извършил? — попита той.

— Ако обичаш, ела с мен! — изрече генералът.

Усещаше протестите на частица от себе си и правеше всичко по силите си, за да ги заглуши.

— Какво съм направил? — настояваше той.

— Говорил си с момичето, а тя е носела меча. Наредено ми е да отведа всички, които може да са го докоснали.

Първият път, в който обясняваше. Първият път, в който се бе почувствала длъжна да го стори. До този момент винаги бе успявала да се разграничи от задачата. Сега, макар и невиждащите му очи да бяха скрити, Телоран можеше да се закълне, че усеща как погледът му я обгаря.

— Отказвам да повярвам, че нашата справедлива и благородна армия би арестувала невинен човек, само защото е срещнал някаква жена. Аз я изгоних! Тя беше съчувственик, нищо повече! Вярата ми в хората ни и във войната остава непоклатима! — възрази светият човек. — Какво е казало или направило онова отвратително момиче, за да предизвика това? Какво бих могъл да сторя?!

— Аз съм генерал. Твой дълг като поданик на Северното съглашение е да следваш заповедите ми — напомни му Тригора.

— По природа съм склонен да се доверявам на думите на хората, но няма начин един генерал да стори нещо подобно. Докажете ми. Генералите носят отличителен знак, нали? Дайте да го докосна! — настоя той.

Преди да се осъзнае, Тригора откри, че разкопчаваше левия си ръкав, за да покаже символа на ранга си. Нормално щеше да откаже, но имаше нещо в думите му. Бяха изречени с такова убеждение, с такава сила. Това бе човек, който смяташе за истина онова, в което вярваше. Нямаше съмнение. Вярата му бе непоклатима. Силата й се пропиваше във всяка негова дума. Нещо, което Телоран почиташе. Накрая успя да разкрие златната лента около ръката си.

— Лентата, връчена ми в деня, в който бях произведена в генерал. Символът на моя ранг и лоялността ми към Съглашението — изрече тя, насочвайки дланта му към нея.

— Да… да, разбирам… Така се прави — изрече свещеникът със занесен глас. — Значи в крайна сметка сте генерал. И смятате за правилно да ме отведете?

— Смятам го за необходимо — отговори Тригора.

— Не ви запитах това.

— Няма значение какво е правилно. Нужното да се направи, трябва да се направи — каза Телоран, изтегляйки острието си бавно, за да удължи иззвънтяването му.

— Така е… — рече той, надигайки се и отправяйки се към вратата. — Момичето… онова проклето момиче… дано да си струва…