Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Изведнъж едно решение го озари: той спря такси в движение и даде адреса на Франсоаз. Сигурно при децата си ще намери успокоението, което останалият свят му отказваше.

В колата, която се движеше неравномерно в задръстените улици, той се поздрави, че бе превъзмогнал гордостта си. Какво означаваха тия правила, налагани от Карол? „Родителите не трябва да правят първите крачки!“ В семейството много често голямата радост се изтръгва с нежност, а не с победа на гордостта. Но в случая нежността ли го подтикваше? Не, в гърба го тласкаше нещо грубо и смътно, подобно на инстинкта за самосъхранение. Той предпочиташе точно това. Винаги се беше отвращавал от благородната мекушавост на бащината любов. Вече си представяше начина, по който щеше да се появи пред Даниел и Франсоаз: „Как може така? Аз ли трябва да идвам, за да видя какво правите? Не смятате ли, че това мълчание между нас е смешно? Ти все пак би могла да ми се обадиш по телефона, Франсоаз!“ А по-нататък съобразно настроението му. Колко щастливи щяха да бъдат и двамата, като го видят! Те навярно са като него опечалени, объркани, обзети от спомени за Жан-Марк. Мисълта, че той има толкова нужда от тях, колкото и те имаха нужда от него, го изпълваше с многословна благодарност към родителския дълг. Каква глупост бе извършил, като чака повече от един месец, за да събере покрусените членове на семейството! Реши веднага да заведе всички на вечеря в ресторант.

Най-сетне таксито влезе в улица „Сен Дидие“. Погледнал апарата, Филип приготви сумата, за да не губи време. Колата спря пред къщата. Той плати, бързо изкачи стълбите и изпълнен с надежда, се спря пред вратата. В момента, когато искаше да позвъни, чу шум и гръмки смехове. Помисли, че е сбъркал етажа. Но не, наистина у Даниел и Франсоаз се забавляваха. Сигурно младите лесно забравят смъртта. Колко много беше престорен неговият отчаян вид пред прага на този празнуващ дом, в който никой не се интересуваше от него! Смеховете продължаваха. Избухнаха аплодисменти. Обърнал гръб, Филип бързо слезе по стълбите и се спусна по улицата, за да избяга от тия, които там, горе, продължаваха да живеят, сякаш нищо не се бе случило.