Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Болката беше странна и страшна, но бе минала вече; той чувствуваше, че може отново да живее и да мисли не само за жена си.
„Без чест, без сърне, без религия, покварена жена! Винаги съм знаел и виждал това, макар че от съжаление към нея се мъчех да се заблуждавам“ — каза си той. И наистина му се струваше, че винаги е виждал това; припомняше си подробностите от миналия им живот, които по-рано не му се виждаха нещо лошо — сега тия подробности показваха ясно, че тя винаги е била покварена. „Сбърках, дето свързах живота си с нея; но в моята грешка няма нищо лошо и затова не мога да бъда нещастен. Не аз съм виновен — каза си той, — а тя. Но аз нямам нищо общо с нея. Тя не съществува за мене…“
Всичко, което може да постигне нея и сипя й, към когото, също както и към нея, чувствата му бяха се променили, престана да го занимава. Онова, което го занимаваше сега, беше само въпросът как по най-добър, по най-приличен, по най-удобен за себе си и поради това най-справедлив начин да се отърси от калта, с която тя бе го опръскала при падането си, и да продължи да върви по своя път на деен, честен и полезен живот.
„Аз не мога да бъда нещастен, задето една окаяна жена е направила престъпление; трябва само да намеря най-добрия изход от това тежко положение, в което тя ме поставя. И ще го намеря — говореше си той, като се мръщеше все повече и повече. — Не съм първият, не съм и последният.“ И покрай примерите от историята, начело с пресния в паметта на всички пример с Хубавата Елена на Менелай, цяла редица случаи от изневери на съвременни жени към мъжете им във висшето общество изникна във въображението на Алексей Александрович. „Дарялов, Полтавски, княз Карибанов, граф Паскудин, Драм… Да, и Драм… такъв честен, делови човек… Семьонов, Чагин, Сигонин — припомняше си Алексей Александрович. — Да предположим, че някакъв неразумен ridicule37 пада върху тия хора, но аз никога не съм виждал в това нищо друго освен нещастие и винаги съм му съчувствувал“ — каза си Алексей Александрович, макар че това не беше истина, понеже той никога не съчувствуваше на такива нещастия, а толкова по-високо ценеше себе си, колкото по-чести бяха примерите с жени, които изневеряват на мъжете си. „Това е нещастие, което може да постигне всекиго. Това нещастие постигна и мене. Въпросът е само как най-добре да понеса това положение.“ И той започна да прехвърля през ума си подробно начините, по които постъпваха хора, намиращи се в същото положение като него.
„Дарялов се би на дуел…“
На младини дуелът особено занимаваше мисълта на Алексей Александрович тъкмо защото беше физически плах човек и добре знаеше това. Алексей Александрович не можеше без ужас да помисли за пистолета, насочен към него, и никога през живота си не бе си служил с никакво оръжие. Тоя ужас от млади години често го караше да мисли за дуела и да се поставя в положение, при което може да потрябва да излага живота си на опасност. След като достигна успех и твърдо положение в живота, той забрави за това чувство; но навикът на чувството надделя и страхът да не го помислят страхлив и сега се оказа толкова силен, че Алексей Александрович дълго и всестранно обмисляше и мислено допущаше въпроса за един дуел, макар и да знаеше предварително, че в никакъв случай не ще се бие.
„Без съмнение нашето общество е още така диво (не е както в Англия), че мнозина — а в числото на тия мнозина бяха ония, за чието мнение Алексей Александрович особено държеше — ще погледнат на един дуел с добро око; но какъв ще бъде резултатът? Да предположим, че го извикам на дуел — продължи да мисли Алексей Александрович и като си представи живо нощта, която ще прекара след извикването на дуел, и пистолета, насочен към него, той изтръпна и разбра, че никога няма да направи това, — да предположим, че го извикам на дуел. Да предположим, че ще ме научат — продължи да мисли той, — ще ме поставят, аз ще дръпна спусъка — каза си той, като затвори очи — и се окаже, че съм го убил — каза си Алексей Александрович и разтърси глава, за да отпъди тия глупави мисли. — Какъв смисъл има убийството на един човек, за да определя отношението си към престъпната жена и сина си? Точно така аз трябва да реша какво трябва да правя с нея. Но което е още по-вероятно и което сигурно ще стане — аз ще бъда убит или ранен. Аз, невинният човек, жертвата — убит или ранен. Още по-безсмислено. Но нещо повече: извикването на дуел от моя страна ще бъде нечестна постъпка. Нима не зная предварително, че моите приятели никога няма да ме оставят да се дуелирам — няма да допуснат животът на един държавник, нужен на Русия, да бъде изложен на опасност? Какво ще стане тогава? Ще излезе, че аз, знаейки предварително, че работата никога няма да стигне до опасност, съм искал с това извикване на дуел само да си придам някакъв лъжлив блясък. Това е нечестно, това е фалшиво, това е заблуждаване на другите и на самия себе си. Дуелът е немислим и никой не го очаква от мене. Моята цел е да запазя репутацията си, която ми трябва, за да продължа безпрепятствено дейността си.“ Служебната дейност, която и по-рано в очите на Алексей Александрович имаше голямо значение, сега му се видя особено значителна.
37
Смешно нещо.