Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Левин обърна внимание само на това и без да мисли кои може да са пътниците, разсеяно погледна в каретата.
В ъгъла на каретата дремеше една бабичка, а до прозореца седеше младо момиче, което, изглежда, току-що се бе събудило и държеше с две ръце панделките на бялата си шапчица. Светло и замислено, изпълнено цяло с един изящен и сложен вътрешен живот, чужд на Левин, момичето гледаше над главата му зарята на изгрева.
В същия миг, когато това видение вече изчезваше, две правдиви очи го погледнаха. Момичето го позна и радостно учудване озари лицето му.
Той не можеше да се излъже. Нямаше в света други като тия очи. В света имаше само едно същество, което съсредоточаваше за него цялата светлина и смисъла на живота. Това беше тя. Беше Кити. Той разбра, че тя пътува от близката железопътна гара за Ергушово. И всичко онова, което бе вълнувало Левин през тая безсънна нощ, всички решения, които бе взел — всичко изведнъж изчезна. Той с отврата си спомни своите мечти да се ожени за селянка. Само там, в тая бързо отдалечаваща се и отминала от другата страна на пътя карета, само там имаше възможност да се разреши загадката на живота му, която в последно време го потискаше така мъчително.
Тя не погледна повече. Престана да се чува скърцането на ресорите, едва се чуваха и звънчетата. Лаенето на кучетата показваше, че каретата е отминала и селото — и наоколо пак останаха пустите поля, селото отпред и той, самотен и чужд на всичко, самотно закрачил по безлюдното шосе.
Той погледна към небето, като се надяваше да види там оная раковина, на която се бе любувал и която олицетворяваше за него целия ход на мислите и чувствата му през тая нощ. На небето вече нямаше нищо, което да прилича на раковина. Там, в недосегаемата висина, бе станала вече тайнствена промяна. Нямаше и следа от раковина, а имаше един равен, разстлан по цялата половина на небето килим от все намаляващи и намаляващи къдрави облачета. Небето посиня и просия и със същата нежност, но и със същата недосегаемост отговаряше на питащия му поглед.
„Не — каза си той, — колкото и да е хубав тоя прост и трудов живот, не мога да се върна към него. Аз обичам нея.“
XIII
Никой, освен най-близките хора на Алексей Александрович, не знаеше, че тоя наглед студен и разсъдлив човек имаше една слабост, която противоречеше на общото устройство на характера му. Алексей Александрович не можеше равнодушно да слуша плач и да вижда сълзи в очите на дете или жена. Сълзите го довеждаха в състояние на смущение и той изгубваше напълно способност да съобразява. Управителят на канцеларията му и секретарят знаеха това и предупреждаваха посетителките да не плачат никак, ако не искат да попречат на работата си. „Ще се разсърди и няма да ви слуша“ — казваха те. И действително в такива случаи душевното разстройство, което сълзите причиняваха на Алексей Александрович, се изразяваше в прибързан гняв. „Не мога, не мога да направя нищо. Моля, излезте!“ — обикновено викаше той в такива случаи.
Когато на връщане от конните надбягвания Ана му каза за отношенията си с Вронски и веднага след това закри лицето си с ръце и заплака, Алексей Александрович, въпреки породилата се в него злоба към нея, почувствува същевременно прилив на онова душевно разстройство, каквото винаги му причиняваха сълзите. Понеже знаеше това и знаеше, че в тоя миг всяка изява на чувствата му би била в противоречие с положението, той гледаше да задуши в себе си всяка проява на живот и затова не се помръдваше и не я поглеждаше. Тъкмо на това се дължеше странният мъртвешки израз на лицето му, който така много порази Ана.
Когато стигнаха пред къщи, той й помогна да слезе от каретата и като направи усилие над себе си, с обикновената си учтивост се сбогува с нея и произнесе ония думи, които с нищо не го обвързваха; той каза, че утре ще й съобщи решението си.
Думите на жена му, които потвърдиха неговите най-лоши съмнения, му причиниха жестока болка в сърцето. Тая болка се засили и от странното чувство на физическа жалост към нея, каквато събудиха в него сълзите й. Но след като остана сам в каретата, за свое учудване и радост Алексей Александрович почувствува пълно освобождение както от тая жалост, така и от съмненията и страданията на ревността, които напоследък го измъчваха.
Той изпитваше чувството на човек, извадил зъб, който дълго време го е болял. След страшната болка и усещането на нещо огромно, по-голямо дори от главата, изтръгващо се от челюстта, болният, който още не може да повярва в щастието си, изведнъж усеща, че не съществува вече онова, което толкова дълго е тровило живота му и е приковавало цялото му внимание, и че той отново може да живее, да мисли и да се интересува не само от зъба си. Тъкмо това чувство изпита Алексей Александрович.