Скандална любов
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: bragg saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Скандална любов». Краткое содержание книги:
— Ваша светлост.
После рязко се обърна и грабна нов куп дрехи. Херцогът много бавно подпря кутията до стената на пода и скръсти ръце.
— Мога ли да запитам какво правиш?
Нямаше нужда да пита, защото бе очевидно. Пелената на вцепенението започна да се отдръпва и божа прониза гърдите му.
— Не виждаш ли? — тросна му се Никол и хвърли дрехите в сандъка. — Събирам си багажа.
— Това е очевидно. Накъде си тръгнала?
Тя втренчи поглед в него. Сивите й очи блестяха като диаманти и го гледаха точно толкова твърдо.
— Напускам те.
Сега от вцепенението вече нямаше и помен. Ала херцогът цял живот се бе учил да крие реакциите си зад маска и изящно изваяните черти на лицето му не издадоха нищо.
— Напускаш ме?
— Напускам те.
— Разбирам.
Спокойствието му заплашваше да се пропука. Той бързо влезе в стаята, отправи се към прозореца и се загледа с невиждащ поглед през него, обърнат с гръб към нея. Чу, че Никол пак се захваща с багажа и пъхна дълбоко ръце в джобовете си, борейки се да овладее в желязна хватка паниката, която го обземаше. Обърна се.
— Мога ли да попитам защо?
Тя се извърна рязко.
— Как смееш да ме питаш защо!
Преди още ехото от този вик да заглъхне, Никол отиде до него с три бързи крачки и го зашлеви през лицето с все сила. От удара Ейдриън залитна назад.
Тя не се отдалечи. Чакаше със святкащи очи, готова на жестока битка с него. Той обаче никога не би наранил жената, която обичаше.
— Това е, струва ми се, четвъртия път, когато ме удряш.
— И последния.
Никакви други думи не можеха по-ясно да покажат непоколебимите й намерения. Непоколебимата й решителност. Да го напусне. Паниката бе там, прикрита под повърхността — черна мъгла, която заплашваше да го задуши, да го повлече надолу.
Когато видя, че той няма да отвърне на предизвикателството, Никол се изсмя. Дяволски язвително. С омраза. Сетне рязко му обърна гръб и затръшна капака на сандъка.
— Ани, доведи двама прислужници да свалят сандъка долу.
Ани излетя от стаята, загубила ума и дума. Дори не бе усетил присъствието й.
Ейдриън потърси у себе си повече сила, отколкото някога му бе трябвала за каквото и да било, и като по чудо намери. С привидна небрежност, той се приближи към съпругата си. Никол не помръдна и това му даде да разбере, че тя все още иска война. Ейдриън обаче нямаше намерение да се хваща на въдицата. Не и сега. Не когато бе постигнал пълен контрол над себе си.
— Предупреждавам ви, мадам — каза безстрастно той, като я хвана за брадичката с върха на пръстите си. — Ако ме напуснете сега, няма да бъдете приета отново. Никога. Достатъчно ясно ли се изразих?
От устните й се изтръгна див смях.
— Никога няма да се върна! Никога!
Ейдриън още не знаеше защо, но вече не го и интересуваше. Защото цветовете си бяха отишли и мракът отново го бе погълнал. Той бе познат, дори почти успокояващ.
— Много добре. — Той я пусна. Усмивката му бе студена. — Аз ви предупредих. Този път, мадам, вашата безразсъдна натура ще ви отведе, накъдето е решила и аз няма да ви спася.
— Добре.
Той се извъртя на пети и излезе от стаята. Вече бе повече от вцепенен, но това нямаше значение. Беше оставил зад себе си парчетата от разбитото си сърце и бе неспособен да чувства, а това устройваше херцог Клейбъроу по-добре от всичко друго.
Животът бързо възвърна нормалния си ритъм. Херцогът напълно забрави, че изобщо някога е имал съпруга, че жена му някога е съществувала. Върна се към ежедневието, което бе поддържал толкова много години. Ставаше с изгрева и се заемаше с работите на обширните си имения, които непрестанно изискваха неговата намеса. Прекарваше следобедите и вечерите затворен в кабинета си с документите или управителите си. Спеше дълбоко, без да сънува.
Само дето винаги се будеше посред нощ. И всеки път се чувстваше като шестгодишно момченце, а не като мъж, наближаващ трийсетте. В непрогледните среднощни часове го обземаше паника и тя бе истинска. Само тогава той си спомняше за Никол и я мразеше. За пореден път омразата се бе превърнала в негово убежище, в негова сила.
Седмица по-късно в Клейбъроу пристигна майка му. Посещението й бе неочаквано. Ейдриън стана от писалището си, за да я посрещне. Не се зарадва, че я вижда; тъкмо разговаряше с управителя на стопанството за дървен материал, а човекът бе пътувал цял ден от юг за тази среща. Херцогът го помоли да почака и се затвори насаме с майка си.