Момичета с броеници
- Автор: Монтанари Ричард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичета с броеници». Краткое содержание книги:
Хайде, бе, Джесика.
Отби встрани и затвори очи. На човек, който никога не е изпитвал цепещата болка на една пощуряла мигрена, няма смисъл да се опитваш да му я описваш. Светлините на движещите се насреща му автомобили прогаряха зениците му. Измежду светкавиците му се привиждаха тела. Не очертаните с тебешир силуети след изнасянето на трупа от местопрестъплението, а самите човешки тела.
Теса Уелс и обвиването на ръцете и краката й около колоната.
Никол Тейлър и полагането й в полето с пъстри цветя.
Бетани Прайс и короната й от остра бодлива тел.
Кристи Хамилтън и облялата я кръв.
Очите им са отворени, питат и молят.
Молят го него.
Петото тяло изобщо не се виждаше ясно, но онова, което зърна, го разтърси до дън душа.
Петото тяло бе на мъничко момиченце.
73.
Петък, 21:35 ч.
Джесика тръшна вратата на стаята и я заключи. Трябваше да почне от най-близо. С насочен напред пистолет погледна под леглото, зад пердетата, в дрешника.
Празно.
Патрик бе успял някак си да се качи горе и да направи кръста върху челото на Софи. Опита се внимателно да попита детето, но то явно бе травматизирано.
От самата мисъл на Джесика й се повдигна, но и я вбеси. Точно сега обаче яростта беше неин враг. Животът й бе застрашен.
Приседна отново на леглото.
— Сега трябва да правиш каквото ти каже мама. Разбираш ли?
Софи гледаше в една точка, сякаш беше изпаднала в шок.
— Миличко? Слушай мама.
Мълчание.
— Мама ще ти направи легло в дрешника, окей? Все едно сме на палатка. Нали?
Никаква реакция от Софи.
Джесика се втурна към дрешника. Избута всичко назад, дръпна чаршафите от леглото и скалъпи място за лягане. Сърцето й се късаше от мъка, но нямаше избор. Измъкна всичко останало от дрешника и го струпа на пода. Всичко, което би могло да навреди на Софи. Вдигна детето от леглото и продължи да се бори с бликналите от ярост и ужас сълзи.
Целуна Софи и затвори вратата на дрешника. Превъртя ключа и го пусна в джоба си. Грабна пистолета и излезе от стаята.
Всички свещи, които бе оставила из къщата, бяха угасени. Навън виеше вятър, но вътре цареше гробовна тишина. Опияняващ мрак — мрак, който сякаш поглъщаше всичко, до което се докоснеше. Джесика виждаше нещата, които следваше да са на мястото си, по скоро в съзнанието си, а не с очите си. Докато слизаше по стълбите си представи отново разположението на вещите във всекидневната. Масата, столовете, скрина, шкафа с телевизора, уредбата и видеото, малките канапенца. Всичко й бе до болка познато, но в този миг — и абсолютно чуждо. Всяка сянка приютяваше в себе си някакво чудовище, очертание, опасност.
Откакто бе започнала работа в полицията, всяка година бе карала опреснителния курс по тактическа стрелба с бойни патрони. Но това ставаше на полигона, а не в собствения й дом, който трябваше да е закрилата й от лудия външен свят. Тук имаше място само за игрите на едно малко момиченце. А сега се превърна в бойно поле.
Стигна до последното стъпало и изведнъж си даде сметка какво прави. Оставила бе Софи сама горе. Наистина ли бе прочистила целия етаж? Навсякъде ли надникна? Елиминирала ли бе всяка възможна заплаха?
— Патрик? — Гласът й бе слаб, умолителен.
Никакъв отговор.
По раменете и гърба й, та чак до кръста се стичаха ручейчета студена пот.
После по-силно, но не толкова, че да уплаши Софи:
— Слушай, Патрик. Държа пистолет. Не се ебавам. Искам да ми се покажеш моментално. Ще отидем в управлението и ще се разберем. Не ме измъчвай.
Студено мълчание.
Само вятър.
Патрик й бе взел единственото работещо фенерче в къщата. Вятърът блъскаше прозорците в рамките им с пронизителния, нисък вой на ранено животно.
Пристъпи в кухнята и се опита да фокусира зрението си в мрака. Придвижваше се бавно, с опряно в стената ляво рамо — противоположното на ръката, с която стреля. При нужда можеше да долепи гръб до стената и да извърне оръжието на сто и осемдесет градуса, да опази тила си.
Кухнята бе чиста.
Преди да се извърти с гръб покрай рамката на вратата по посока на всекидневната, спря и наостри слух. Сред нощните звуци й се стори, че долови нечий стон. Плач? Убедена бе, че не е Софи.