Момичета с броеници

— Не се бой, миличко — каза и седна на ръба на леглото. Личицето на Софи едва се виждаше — мъничко, кръгличко и уплашено. — Искаш ли да слезеш долу с мама?

Софи поклати глава.

— Сигурна ли си?

Софи кимна.

— Тати ли е тук?

Джесика излезе от стаята й. Отвори шкафа за спално бельо до банята, опипа кутията с хотелски сапунчета и мостри от шампоан и балсам. Сети се как навремето — през каменната епоха на брака й — си правеше продължителни вани с мехурчета на светлината на ароматизирани свещи, пръснати из цялата баня. Понякога заедно с Винсънт. Но сега й се струваше сякаш някой друг е живял този живот. Напипа две свещи с аромат на сандалово дърво. Извади ги от кутията и ги занесе в стаята на Софи.

Кибрит, както можеше да се очаква, липсваше.

— Ей сегичка се връщам.

Слезе до кухнята. Очите й започваха да попривикват с тъмнината. Разрови чекмеджето с чаркове за кибрит. Намери цяла пачка картонени кибритчета. Останки от сватбата им. Усети върху лъскавото капаче повдигнатия с позлатени букви надпис „Джесика и Винсънт“. Как пък точно на тях попадна? Ако вярваше на подобни щуротии, щеше да реши, че съществува някакъв заговор да я докарат до дълбока депресия. Насочи се към стълбите, но в същия миг блесна светкавица и се чу шум от разбито стъкло.

Подскочи от изненада. Някакъв клон се бе отчупил от умиращия явор до къщата и бе разбил стъклото на задната врата.

— Е, по-хубаво от това — здраве му кажи — рече си. Дъждът се изливаше право в кухнята й. Навсякъде имаше парчета стъкло. — Да му еба майката!

Извади изпод мивката найлонова торба за боклук и измъкна няколко кабарчета от дъската за бележки в кухнята. В люта битка с вятъра и шибащия дъжд успя да забоде торбата около отвора, като същевременно се пазеше да не се пореже на някое останало по вратата парче стъкло.

Какво, по дяволите, я очаква още?

Погледна към мазето и видя танцуващия лъч на фенерчето.

Грабна кибритите и се запъти към столовата. Разрови чекмеджетата на скрина и откри куп различни свещи. Запали пет-шест и ги разнесе из столовата и дневната. Качи се горе и запали двете в стаята на Софи.

— Така е по-добре, нали? — попита.

— По-добре е — отвърна Софи.

Джесика протегна ръка и обърса сълзичките й.

— Токът скоро ще дойде. Окей?

Софи кимна, макар никак да не бе убедена.

Джесика огледа стаята. Ако не друго, свещите поне прогонваха чудовищните сенки. Врътна нослето на Софи и получи в отговор слабо хихикане. В момента, в който стигна до стълбите, телефонът иззвъня.

Влезе в спалнята си и го вдигна.

— Ало?

До ушите й достигна неземен вой и съскане. А през него едва-едва се чу:

— Обажда се Джон Шепърд.

Звучеше така, сякаш говори от луната.

— Едва те чувам. Какво има?

— Чуваш ли ме?

— Да.

Пращене по линията.

— Току-що се обадиха от болницата.