Родени да убиват [bg]

Докато си прибираше скромния багаж, който в бягството бе зарязала в къщата, тя ни разказа за последните дни и часове на Грейс. Във всеки случай не ни показа книгата, не позволи да надникнем в раницата. Все още не ни вярваше напълно.

— Много бързаше, когато излезе от срещата с онзи тип Парагон — разказа момичето. — Изтича направо до колата, качи се и потеглихме. Ужасно беше ядосана, толкова пищисана не бях я виждала дотогава. И през цялото време го ругаеше, наричаше го лъжец с лъжец такъв. Същата вечер ме остави в мотела в Уотървил и не се прибра чак до два-три на разсъмване. Не ми каза къде е ходила, но щом се съмна и тръгнахме. На север. И пак ме заряза сама — в Мачиас. Каза ми да си почивам и да я чакам, ама не я видях цели два дена.

Седях в стаята, гледах телевизия, купих си една-две бири. На втората вечер чувам — някой блъска по вратата. Отивам да отворя — Грейс, косата й мокра и мръсна, дрехите й вир-вода, а тя бяла, пребледняла като сняг, сякаш видяла най-страшното чудовище от Ада. Каза ми, че трябва веднага да тръгваме. Облякох се, взех си раницата и потеглихме. На задната седалка в колата имаше пакет — нещо увито в найлонова торбичка. Надникнах — видя ми се като тухла, голяма и дебела.

— Какво е това — питам, а тя вика: „Не ти трябва и да знаеш!“, и толкоз. Мълчим, мълчим, аз току питам: „А сега къде отиваме?“ „При баща ми“ — отвръща тя.

Тук Марси направи пауза, изгледа мен и Луис, който стоеше пред прозореца и оглеждаше местността.

— Не е лошо да тръгваме — обади се той.

Знаех, че Лутц ще дойде всеки момент, но пък нали момичето се бе разприказвало, иди го навивай после да ти каже нещо.

— Нещо друго каза ли ти? — подтикнах я аз отново.

— Ами тя беше като истерична. Мълчеше, по едно време викна: „Той е жив, жив е!“, и започна да плещи едни такива, че онези го завели в града, защото се разболял. Тя видяла как припаднал на пътя. Само това говореше. Ама кои бяха онези, кой беше той, така и не разбрах. Питах, но тя все казваше, че по-добре за мен е нищо да не зная.