Родени да убиват [bg]

Глава двайсет и четвърта

Заспах в ръцете й, но спах лошо, тежко, в непрестанен сблъсък с разни виещи се, налитащи ми остроноктести твари. Ейнджъл и Луис бяха останали да спят в къщата, всички врати бяха здраво заключени и залостени. Ужким бяхме в безопасност, но Рейчъл до мен не можеше да си намери място. Потъвах в някаква черна вода, където ме чакаше Джак Мерсие, същинска пламтяща факла под вълните, до него Къртис Пелтие, от ръцете му тече гъста черна кръв и струи към дъното. Опитвам се да се изкача, а те ме дърпат надолу, мъртвите им пръсти здраво впити в краката ми. Главата ме цепи, дробовете ми ще се пръснат, натискът върху цялото ми тяло расте ли расте принуден съм да си отворя устата, а в нея и в носа нахлува солената вода.

И тогава се събуждам. Пак и пак. Намирам я притисната в мен, нежно ми шепне успокоителни слова в ушите, ръцете й ме галят по мократа коса, разтриват слепоочията ми. И така минава нощта.

На следващия ден закусихме набързо и се приготвихме за излизане, но се разделихме на две групи. Луис, Рейчъл и аз към Бар Харбър, окончателно решени на всяка цена да говорим с Бекърови. На всяка цена. Ейнджъл бе поправил домашния телефон и щеше да остане в къщата, за да е готов за всякакви маневри, ако такива се наложат. На път към колата проверих клетъчния телефон за евентуално оставени съобщения. Имаше само едно — от Али Уин. Молеше да й се обадя.

— Нали ми казахте да ви потърся, ако някой започне да задава въпроси за Грейс — рече тя, когато се свързахме. — И ето — един се обади.

— Кой?

— Един полицай. Вчера дойде в ресторанта. Детектив беше, показа си значката.

— Видяхте ли името?

— Разбира се — Лутц. Каза, че разследва смъртта на Грейс, и питаше кога съм я виждала за последен път.

— А вие какво му отговорихте?

— Същото, каквото и на вас. Нищо повече.

— Как ви се видя полицаят?

Тя очевидно се замисли, отговори малко по-късно:

— Уплаши ме. Снощи въобще не съм се прибирала у дома. Преспах у една приятелка.

— А от вчера мяркал ли се е?

— Не, смятам, че ми повярва.