Родени да убиват [bg]

Преди трийсетина години Бутбей Харбър бе прекрасно, тихо кътче, нищо повече от мъничко рибарско селище. А още трийсет години преди това вероятно навсякъде е смърдяло на тор, защото пък тогава Бутбей е бил преразпределителен център на търговията с торове. Както и да е — на това място още през 1622 г. е възникнала първата постоянна заселническа колония на брега на Мейн — сигурно най-примитивната на източното крайбрежие, но пък нали все отнякъде трябва да се започне?

Днес, по време на туристическия сезон Бутбей Харбър се оживява, пълни се с разнолики туристи и моряци в отпуска; те въртят добър оборот на пристанищните заведения и места за развлечение. Така че, ако питате мен, някогашното съсипано от мръсотия и безконтролно търговско развитие място е направило голяма крачка в положителната посока, а пък ако случайно сте от черногледите хора, може и да кажете, че наистина има големи промени, но нещата са си все в онази мизерна бъркотия отпреди години.

От Огъста хванахме по шосе 27 в югоизточна посока и пристигнахме в Бутбей за около час, минахме по „Мидъл Стрийт“ и все по нея до мястото, където се превръща в „Бартърс Айланд Роуд“. Искаше ми се да оставя Рейчъл в Бутбей, но си знаех, че ще има голям скандал, а освен това тя сто на сто щеше да бъде от полза при срещата с Марси Бекър.

Накрая стигнахме до отбивка с частен двулентов път към дървена къщурка с паянтова веранда, кацнала на леко възвишение. И тук спряхме. В самия склон зърнах вградени дървени стъпала. Предположих, че вилата е с не повече от 2-3 стаи. От запад и юг имаше дървета, но отсечката до нея се виждаше съвсем ясно. Не забелязах коли, но под прозореца отляво на предния вход бе подпряно колело — от онези с дебелите гуми и специални скорости за планински терени.