Родени да убиват [bg]

Но най-силни са илюстрациите. Усеща се силно ехо от Дюрер и Дюве, Блейк и Кранах, но и по-късни художници като Георг, Майднер, Мазерел. В никакъв случай не са копия на оригинални илюстрации, а по-скоро вариации по теми. Някои са красиво и многоцветно изрисувани, други — само в черен туш със смески от растителни обогатители. Така се прави много плътно мастило, което при нанасяне остава релеф. На първата страница е версия на прочутата Врата към Ада, взета от Уинчестърския псалтир — стотици мънички тела се гърчат в зъбатата паст на нещо средно между човекочудовище и риба — хората, оцветени в зеленикаво, за да изпъкват, люспите на рибата — в червеникави и синкави нюанси. Ето ги и Кранаховите конници — четири фигури в червено и черно; „Жетвата на света“ на Буркмайер в зелени и златисти тонове; злокобната визия на паяковидното чудовище, където вдъхновението очевидно е дошло от сравнително съвременната работа на Едуард Георг заедно с прилежащ текст: „Звярът, що се пръкна от Геената огнена, ще връхлети и люто ще ги разпилее, за да ги победи… живи няма да има…“; още и силно детайлна вариация по Дюве — от неговия „Апокалипсис 1555“ със св. Йоана на фона на голям град, заобиколен от образите на Смъртта, сред тях лебед със стрела в човката.

Прелиствам до края — до последната илюстрация, придружена с цитат от Откровението: „И тъй, взех книжката от ръката на ангела, та я изядох, и в устата ми беше сладка като мед: но като я изядох, коремът ми се вгорчи.“ Видимо вдъхновена от Дюрер: св. Йоан с обнажен меч в ръка изяжда образа на самата книга, която държа в ръце в този миг, виждат се човешкият гръбнак и паякът с ключа, когато ги поднася към устата си. Над него се извисява ангел — наблюдава го, краката му са като огнени колони, главата му същинско Слънце.

Йоан е рисуван с черен туш. Видимо е, че са положени огромни усилия и старание лицето му да бъде максимално изразително. Тук е представен самият Фокнър на млади години — ужасно много прилича на онази снимка, която бе поместена във вестника след разкритите тела на убитите баптисти. Виждам същото високо чело, хлътнали бузи и почти женска уста, същите прави, черни вежди. Наметнат е с дълъг бял плащ, мечът в лявата му ръка сочи небето.

Всъщност Фокнър присъства във всяка илюстрация. Той е един от конниците; негови са челюстите от зъбатата паст на Вратата на Ада; той е св. Йоан, той е чудовището. Фокнър: съдникът, мъчителят, убиецът, създателят на книга — хронология на наказания, сама по себе си наказание, носеща истина, но и скриваща истината, суета и отрицание на суетата, произведение на изкуството и паметник на канибализма. Това тук е творението на неговия живот, началото е в човешката слабост на паството му, проявена приживе, за да го обърне против тези хорица, които унищожава с помощта на потомството си: първо мъжете, сетне жените, накрая и децата. Както започва, така и продължава, а жертвите са материал за голямата му книга.