Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Когато стигнахме горичката, аз слязох от коня и се превърнах във врабче. Започнах да кръжа над колибите и да разглеждам. Вътре не се виждаше никаква покъщнина, нито пък нещо, което да наподобява огнище. Вместо това във всяка от колибите имаше изкопана в пода дупка, пълна с пепел и овъглени съчки. В ъгъла се виждаше купчина парцали, която явно служеше за общо легло. Наоколо се скитаха няколко мършави кучета и деца, които не бяха по-охранени от тях.
Продължих да летя към близките ниви, където сварих няколко парцаливи и мръсни хора, които ровеха земята с груби и примитивни земеделски оръдия. Те бяха надзиравани от конник със сурово лице и камшик в ръката.
Върнах се при Килан и приех човешкия си образ.
— Това трябва да се премахне — казах твърдо.
— Селото ли? Вярно, че не е приятна гледка, но крепостните все някъде трябва да живеят.
— Не говоря за селото, Килан, а за крепостничеството изобщо.
Той примигна неразбиращо.
— Цялата ни уредба се държи на него, милейди.
— Тогава просто ще променя уредбата. Ще отложим това за по-късно, но ти не забравяй какво ни предстои. Няма да прекарам живота си на гърба на крепостни селяни.
— Крепостните селяни не са роби, милейди — възрази той.
— Брей, така ли било! Някой ден сигурно ще ти позволя да ми обясниш разликите, но сега трябва да продължим, Килан. Кой знае какво още ни предстои да видим.
Спирахме често в закътани и отдалечени места. Аз се превръщах в птица, за да огледам на спокойствие какво всъщност се крие под повърхността на привидно спокойното ми владение. Крепостниците водеха мизерно съществувание. Аристократите тънеха в охолство, харчейки — или по-точно пропилявайки — парите, изкарани с пот от нещастните селяни. Разбрах, че подчинените ми благородници са глупави, жестоки, мързеливи и нахални. Това никак не ми хареса. Май трябваше да променя и тях.
Преминахме Медалия и се отправихме към Селин, после поехме на изток към Ерат. Все по-трудно удържах гнева си. Знаех, че видяното не е по вина на Килан, но той беше единственият наоколо, на когото можех да си излея яда. Не мисля, че за него пътуването беше особено приятно.
Както се оказа, Ерат беше крайно неподходящ за столица. През вековете Северна и Централна Сендария толкова често са минавали от ръка на ръка, че архитектурата на града беше тюрлюгювеч от взаимно изключващи се стилове. За да заприлича на нещо, Ерат трябваше най-напред да бъде сринат със земята, а после построен наново. На всичкото отгоре той се намираше върху мочурливия северен бряг на езерото. Каквото и да построиш в едно тресавище, то ще прилича на който и да е град в блатата на Драсния.
Още веднъж приех образа на птица и погледнах на всичко отвисоко. Мястото, което ми хвана око, беше на южния бряг на езерото при устието на една пълноводна река, която поддържаше нивото на водоема. Там се простираше тучна долина, покрита с тъмнозелена трева. В далечината, на изток от нейните гористи хълмове, се издигаха заснежените върхове на Сендарските планини. Наоколо не се забелязваха никакви селца или пътища. Всичко беше девствено чисто и чакаше само някой да го превърне в истинско райско кътче. Оттам бих могла да наблюдавам изгрева на слънцето над Сендарските планини и залеза му във водите на езерото.
Влюбих се от пръв поглед в тази долина. Тя се намираше на около шест левги северозападно от Горен Гралт и близо десет левги североизточно от мястото, където днес е фермата на този благ човек на име Фалдор.
Килан проучи внимателно участъка, който избрах. Мисля, че се опитваше да открие някакви недостатъци, но най-накрая се предаде.
— Става — призна неохотно.
— Става ли? — възмутих се аз.
— Е, може и да е малко по-добро от „става“. Ако имаме достатъчно време, ще направя няколко скици. Вече имам наум три места, където може да се издига къщата. Щом имаш тези рисунки, като се върнем във Во Вакюн цяла зима можеш да се дърлиш с мен.
Вече бях решила къде искам да се намира моята къща, но не желаех грубо да налагам мнението си. Ето защо оставих Килан да си поиграе с рисунките, докато аз обхождах долината и горичките наоколо.
Върнахме се във Во Вакюн чак късно наесен. По това време призованите от Алеран васали бяха откликнали на поканата му и от месец нетърпеливо ни чакаха в палата.
— Те никак не са доволни, лельо Поул — предупреди ме Алеран. — Семействата им векове наред са се клели във вярност на моите предци, а сега аз ги изоставям като стари седла или скъсан чифт дрехи. Надявам се постепенно да ги поуспокоиш.
— Може и така да стане — отвърнах. — Но най-напред се каня да направя някои промени, Алеран, при това основни. Ето защо не мисля, че ще стана особено популярна сред тях. Моите васали са аренди и вярвам, че вече са обидени до смърт задето новият им суверен е жена. Нямам намерение да се правя на по-мила и добра, отколкото съм по природа.