Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Последната доставка беше доста постна. Имаше няколко приятни парчета на Beach Boys, Dionne Warwick и The Four Seasons, но иначе нищо особено. Тя искаше да запази и последната плоча на Пол Анка. Без да съм много сигурен дали си заслужава, отделих вляво The Dream Baby на Рой Орбисън. Не успявах да си наложа да проявя поне мъничко интерес към това, което правехме.
— Знаеш ли — каза тя, — напоследък го виждам всеки ден. И вечер имам нужда просто да си поема дъх.
— Защо ми го казваш?
— Защото точно ти ще отидеш да го предупредиш. Не знам точно, измисли нещо…
— Бога ми, ама и на теб ти щукват едни!
— Слушай, нямам желание да се карам с него. Моля те…
— Добре, отивам.
— Остави пакета си тук. Върни се да ми кажеш как е минало.
Отидох да го оставя в стаята си, пъхнах го под дюшека, после слязох при другите. И попаднах на Спаак, който се бе появил най-неочаквано и тъкмо се насочваше към кухнята, за да донесе още една чиния. Прегърнах го — в крайна сметка се бях примирил с мисълта, че от време на време чука майка ми — и му казах, че е излишно да си прави труда, защото Едит няма да вечеря.
— Да не й е лошо?
Хвана ме в крачка. Дори и да излъжех, че е съвсем леко неразположена, веднага щеше да хукне нагоре, за да разбере за какво по-точно става въпрос.
— Не… Разстроена е от смъртта на Фокнър. Беше любимият й писател.
— А, „Светилището“!
— Да. Е, точно този не е от най-добрите му романи. Мисля, че препрочита по-скоро „Врява и безумство“ или „Докато умирам“.
Вече не можех да кажа и на Давид, че Едит не се чувства добре и си е легнала, като същевременно се постарая да го успокоя и да го разубедя да се втурне да чука на вратата й. Затова му прошепнах, че се е чупила през прозореца.
— Боже мили! И защо?
— Нямам представа — отговорих.
След което се върнах при Едит и й заявих, че всичко е наред. И тя, естествено, пак се опита да търси под вола теле. Започна да се тръшка как сега щяла да се измъкне от това положение и да се чуди откъде ми хрумват подобни идиотски идеи.
— Знаеш много добре, че не обичам да лъжа. Всъщност, аз никога не лъжа.
— Просто му кажи, че е било символично. Искаше да ти направя услуга, направих ти я.
— Добре, все някак ще се оправя. Знаеш ли, започнах да си давам сметка, че май е доста трудно да живееш с някого, да го виждаш всеки ден…
— И аз стигнах до това заключение.
— Или, де да знам… Може и да се получи веднъж на милион, но със сигурност е много рядко явление.
— Ами… Не съм сигурен. Мен ако питаш, при един шанс на милион е по-добре да мислиш за нещо друго.
— Направо недоумявам… Макар че иначе се разбираме чудесно. Искам да кажа, че с него ми е добре.
— Мда, сигурно не ти е лесно.
— Не знам дали аз съм причината. Слушай, седни някъде, защото ме заболя вратът да те гледам отдолу нагоре. Как смяташ, дали пък не съм ненормална?
— Според мен ненормалното е да понасяш някого двайсет и четири в денонощието.
— Да де, но не е толкова просто. Всъщност не е и чак толкова непоносимо, колкото смяташ.
— Не казвам, че е непоносимо, а и не ми пука. Във всеки случай подобна връзка завършва винаги зле и не се опитвай да ме убеждаваш в противното. Ето например, наложи се да му разправям глупости, само защото ти е писнало да го гледаш по цял ден. Не те обвинявам, разбира се, просто ми е чудно.
— Де да знам… Ти винаги преувеличаваш.
— Ще поживеем, ще видим. Нали разбираш, говоря по принцип, не се опитвам да ти повлияя, още повече че всичко това не ми влиза в работата. Но ме попита за мнението ми.
— На моменти наистина съм любопитна да знам за какво мислиш. Е, не точно ти, нали разбираш… На теб не ти ли се е случвало? Понякога се чудя за какво мисли едно момче на моята възраст, какви въпроси си задава, как вижда нещата. И тогава се опитвам да разбера какво искаш, интересно ми е…
— Едва ли щях да бъда на друго мнение, дори и да бях жена. Когато става въпрос за съвместен живот, няма значение от коя страна на барикадата се намираш. Опре ли ножът до кокала, вече не мислиш с оная си работа, а с главата.
— Да, може би имаш право. Вероятно рано или късно всичко се изхабява. Имаш ли една цигара? Да, сигурно е по-просто.
— Виж, това ти го гарантирам. Не притесняваш никого и никой не те притеснява. Знаеш ли, само като си помисля, че можех да го проумея чак след десет или двайсет години…
— Но предполагам, че от друга страна е адски тъпо непрекъснато да сменяш гаджетата.
— На този свят нищо не е идеално. Но ако има начин да се избегнат историите и всички разочарования, които в крайна сметка задължително ти се изсипват върху главата, то тогава съм готов да се примиря с някои неудобства. А и те не са чак толкова страшни.