Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
През следващите дни не я срещах често. Но и не я търсех. Според мен за начало беше по-добре да не й се мотая много в краката. По изключение първата вечер ме бе поканила да споделя трапезата им, но аз предпочетох да прескоча до майка ми. Тя и Рамона ме поглезиха като в доброто старо време и това бе всичко, от което се нуждаех. По-късно се наложи да вразумявам Елеонор, която заплашваше да престане да се храни в къщата, ако на масата не присъствам и аз. Обясних й, че поведението й рискува само да усложни още повече ситуацията, и й се заклех, че ще я каня в бърлогата си най-малко веднъж седмично и че по всяко време може да идва да пие кафе при мен.
Взех под наем едно обикновено пиано. Когато видя да го пренасят през градината, Едит омекна и дойде да ме уведоми, че ако искам — при положение, че успеем да се договорим за някакво приемливо разписание, естествено, — мога да свиря на моя Bosendorfer… е, от време на време. Благодарих й. Възползвах се от случая, за да се извиня за суматохата, която създавах със сноването си насам-натам и най-вече с честите си експедиции до мазето, откъдето измъквах материалната база, необходима за настаняването ми.
Когато сутрин ставах и излизах да се протегна на прага на бараката, я виждах в кухнята. Не си позволявах нищо повече от обичайните прояви на добросъседство, като например да й кимна леко, или да й подхвърля „Днес времето е чудесно!“, ако прозорецът е отворен и тя задържи погледа си върху мен за миг или за повече.
Няколко дни преди началото на учебната година отидох в Сен Венсан. Хайсенбютел заяви, че изглеждам в пълна форма. И с доста нервен смях изказа пожелание през новата година да не го ядосвам прекалено много с ултиматуми от рода на „Да преустроим тоалетните“ или с други подобни дивотии. После ме почерпи чаша порто и потвърди намерението си да ми повери раздела „История на изкуството“. След което шеговито добави:
— От само себе си се разбира, че ще ни спестите някои неморални теми ала Мейбълторп. Ще ви държа под око, момчето ми!
— Ще се постарая да го запомня.
— Преди няколко дни събрах всички преподаватели, но вие май още не се бяхте прибрали, или поне така предполагам. Както и да е, девизът е следният: „По-малко приказки, повече морал.“ Не пропуснах да наблегна именно на този момент. Не трябва никога да забравяме, че ни предстои битка, и няма съмнение, че вие, аз и цялото преподавателско съсловие сме призвани да се сражаваме на предната линия, за да предотвратим разпада на това общество! Най-мощните бойни викове на тази битка долитат до нас все още от чужбина, но и нашите вече напират в гърдите ни. Нали сте съгласен с мен?
— Как да ви кажа… Помните ли, че когато през лятото ви се обадих от Щатите, споменахте за някакъв общ приятел? Мисля, че се досещам за кого става дума.
— Но разбира се! Уилям Сидни Колинс, нашият голям приятел и щедър благодетел! Не ще и дума, светът наистина е малък! Драги ми Анри-Джон, просто нямате представа колко много ви желае доброто този човек.
— Хм… Навремето бях доста близък със сина му.
— Виж ти… Не знаех, че има син.
— Да, или по-точно имаше.
Не му казах нищо повече. Оставих го да си блъска главата, като отказах втора чаша порто и не отстъпих пред умолителните му гримаси. Дадох си сметка, че все така ми доставя удоволствие да го дразня. При все че дълбоко в себе си той не беше неприятен човек, нито пък толкова опасен и зъл, колкото можеше да бъде нашият приятел съдията. Не, Хайсенбютел бе просто поредният глупак. А в един свят, пълен с луди и убийци, глупаците са напълно поносима порода.
Не знаех какво точно е станало с Жорж и в коя категория трябва да го класирам. Не знаех и на какво действително е способен. От години го смятах за откачалка и затварях очи за всичко останало. Той бе неотлъчно с мен от най-ранното ми детство до женитбата ми с Едит. Съветваше ме, наставляваше ме, обогатяваше ме, и то много повече, отколкото можеше да се предположи. Научи ме на някои начини на поведение, които се наложи да възприема в живота. Не бях много наясно по отношение на него. След смъртта на Ребека му прощавахме всички чудатости и едва сега разбирах колко далеч е всъщност от нас. Никога не бих могъл да извикам достатъчно силно, за да ме чуе.
— Защо настояваш пак да говорим за това? Мислех, че искаш да ме видиш, защото е важно!
— Подай ми бастуна, Анри-Джон, та да ти строша кокалите! С какви глупости запълваш дните си, нещастнико? Какво чак толкова значимо вършиш, че си тъй заслепен? Ако смяташ, че спасението на Едит не е важно, можеш да си вървиш! Хайде, омитай се!
— Много добре. Това и ще направя.