Навън към себе си

Тя работеше с Давид, помагаше му да майстори декорите Продължаваше уроците си по балет, но Жорж вече не възлагаше особени надежди на нея. Майка ми и той все по-често се питаха накъде ли ще ни отвее вятърът. Въпреки насърченията на Надя, не се чувствах призван да стана велик пианист, нито дори що-годе приличен изпълнител, а и Оли от своя страна, не изпитваше вече никаква тръпка, нищо освен смътна досада при мисълта да прекара живота си в трико. Жорж несъмнено им бе предал любовта си към балета но не и желанието да го практикуват. Забелязвах, че понякога ни наблюдаваха умислено. Може би се опасяваха, че са дали живот на трима кретени, че са посяли зло, спирайки ни от училище, и че са ни закърмили с мляко, за чиито вкусови качества беше вече късно да се притесняват. Защото ако се изключат някои понятия за изкуството — в чието име явно трябваше да се пожертва всичко, — относително слабия ни английски и четенето на поезия и проза познанията ни като цяло, не предвещаваха особено сигурно бъдеще. Алис много отдавна бе изоставила надеждата да ни втълпи основите на математиката, на науките изобщо и на всичко, което ни отегчаваше до смърт. Продължаваше да ни съветва, да ни разяснява творбите на трудните автори и да ни насърчава сами да ги тълкуваме. Все още се радваше на напредъка ни в това отношение, но от време на време също ни гледаше смутено или просто вдигаше очи към небето, сякаш си казваше: Господи, чувствам се виновна. Излей гнева си върху мен, но имай милост към тези деца!

Ние разбира се, не бяхме в състояние да ги успокоим. Никой от нас не кроеше велики планове, нито хранеше особени амбиции, не бе развил изключителна дарба и не се бе събудил сутринта, осенен внезапно от достойно за името си призвание.

Имах осигурена храна и покрив над главата и макар надницата която прибирах вечер — избягвах да я пресмятам в нови франкове, — да бе доста мизерна, не можех да се оплача от липса на джобни пари. Напротив, дори печелех достатъчно, за да си позволя някои волности, като покупката на комплект луксозно дамско бельо например, на което възлагах големи надежди.

Едит също се оправяше и то напълно прилично. Понякога й се случваше дори да ме задмине, когато Давид се уредеше с голяма поръчка — той се хвалеше, че е единственият, който може да накара една задна кулиса да „проговори“. Тогава двамата с Оли ходехме да им помагаме и оттам също капваха по няколко франка, които си поделяхме.

Междувременно редовно подхранвахме една кесийка, която връчвахме на Алекс със задачата да ни донесе последните плочи, излезли в Щатите. Онези, които не ни харесваха, продавахме на познати с малка печалба. Славех се като познавач на модерната музика и можех да пробутам всякакъв боклук на някой поклонник на Ричард Антъни, който не само го налапваше от воле, но и ръце ми целуваше. Жорж твърдеше, че на нашата възраст всичко, което припечелвал, отивало за храна, и че по-късно, когато се завърнал с родителите си във Франция, пестил цяла година, за да заплати първите си уроци по балет. Изслушвахме го, без да ни мигне окото. Трудно ни беше да си представим какво е било в ония тъмни времена. Дори годините на лишения, които Sinn Fein Ballet бе преживял в нашето най-ранно детство, ни се струваха вече далечни и нереални. Жорж продължаваше да прекарва по цели нощи над сметките. Знаехме, че на този свят нищо не е лесно, и все още инстинктивно гасяхме лампата, когато излизахме последни от стаята. Но оттук до момента, в който бихме се разтревожили за нещо, бихме се завайкали или просто замислили за онова, което ни чака, се простираше такъв безбрежен океан, че и през ум не ми минаваше дори пръст да потопя в него.