Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Не закусвахме в кухнята, а в хола, на ниската маса, и имаше цветя, кроасани, конфитюр и рохки яйца, всяко в своята термична чашка. Поисках чаша портокалов сок и се настаних в едно кресло, към което навремето бях изпитвал особена слабост и което на практика бе приело формите ми.
Почувствах, че през отсъствието ми е било използвано и е претърпяло нещо като промиване на мозъка. Забелязах, че по отношение на поддръжката на градината има какво да се желае, че с помощта на малка покривчица бюрото ми се е превърнало в сергия за японски порцелан, че от стената е изчезнал един мой портрет във фрак от участието ми в конкурса „Маргарита Лонг“48. Накрая се оказа, че съм много гладен.
Едит седеше като на тръни. Аз също не се чувствах много удобно, но момичетата правеха всичко възможно, за да поддържат разговора. От време на време вметвах по няколко думи за даден ресторант в Ню Йорк или за Флората на Нова Англия. Искаше ми се да гледам Едит, но тя явно се притесняваше, щом обърнех очи към нея, и погледите, които си разменяхме, бяха същинско китайско мъчение.
Нямам представа как съм успял да заспя въпреки напрежението, което ме изпълваше, и то сред толкова красиви момичета. Събудих се в късния следобед, вкопчен в креслото като удавник за сламка. Едит седеше срещу мен. През последните месеци толкова често бях сънувал този момент, че не се изненадах.
— Съжалявам… — промърморих, прекарвайки пръсти в косата си.
Отново бе приготвила кафе. Изглеждаше малко напрегната. Изправих се, докато го наливаше. Не се чуваше нищо.
— Е, какво ще правиш сега? — попита тя почти шепнешком, скръсти крака, вдигна очи от чашата си и се вторачи в мен.
— Нищо. Предполагам, че ще започна пак да чета лекции в Сен Венсан. Оли ми предложи да работим заедно, но все още не мога да се реша.
— Намери ли си апартамент или нещо подходящо?
Опитах се да забравя, че съм у дома си. Несъмнено сега, след като вече се бях завърнал, ми предстоеше да се преборя и с куп други рефлекси.
— Как да ти кажа… току-що пристигам. За начало сигурно ще отседна в някой хотел. Всъщност май е крайно време да се погрижа за това. Трябваше да ме събудиш.
Тя дълбоко пое дъх. По писателски, малко театрално.
— Мога да ти предложа временно разрешение на проблема, стига да те устройва.
Кимна ми да я последвам. Мълчаливо прекосихме градината, докато нежният септемврийски топлик като палава миниатюрна фея прокарваше пътя на съвършения здрач напук на всичките ни проблеми. Бях все още под въздействието на часовата разлика, мозъкът ми действаше в забавен каданс и тъй като се насочихме към бараката с инструменти, започнах да се питам дали случайно не възнамерява да ми покаже материалната база, преди да ми предложи мястото на градинар.
— За момента не се нуждая от нея — поясни тя, отваряйки вратата.
Торо бе живял две години в значително по-малко пространство (Имам малка къщичка с размери 3,50 на 5 м, иззидана от слепени с хоросан речни камъни, с греди 2 м на 40 см, с таванска стая и килер, с голям прозорец на всяка стена, с две капандури, една врата и тухлена камина срещу нея.) Вярно, нямаше я нито гората, нито езерото, но за сметка на това щях да разполагам с електричество, телефон и течаща вода.
— Трябваше ми спокойно място, за да довърша книгата си — добави тя. — Обзаведох я след заминаването ти.
Надявах се, че бараката ще ме вдъхнови още повече. Цялата бе облицована с чам, имаше си прозорец, а включващата диван, стол и маса мебелировка й придаваше малко спартански вид — скромна килия, изпълнена с мирис на гума и отдавна изстинали угарки.
— В мазето май има един котлон… И можеш да използваш банята на партера, за предпочитане сутрин.
Предложението беше едновременно неочаквано и унизително. Можех да й разцелувам ръцете, или да я пратя по дяволите.
— Е, какво решаваш?
Позволих си за една-две секунди да спра погледа си върху нея, колкото да й намекна, че оценявам усилията, които полага. Искаше ми се да й кажа, че току-що бе пропуснала последния шанс да се отърве от мен. Вероятно се дължеше на умората, на промяната или пък на тези двайсет квадратни метра твърда земя, които ми предоставяше в градината — просто не можех да определя каква бе причината за колебливото блаженство, което в този момент се прокрадваше в душата ми. Освен това изпитах усещането — и може би то също произтичаше от мимолетна илюзия, — че е дошъл краят на стремглавото ми пропадане в бездната. Че размахвайки панически ръце и крака в мрака, току-що съм се заловил за нещо с върха на пръстите, точно преди да се размажа на дъното.
— Да, мисля, че ще ми свърши работа — отговорих.
48
Маргарита Лонг (1874–1966), френска пианистка, основала международен конкурс за изпълнители, който носи нейното име — Б.пр.