Времето на близнаците
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето на близнаците». Краткое содержание книги:
Кризания — красивата и отдадена на Паладин свещенослужителка, се опитва да използва вярата си, за да го разубеди. Тя остава сляпа за мрачните му намерения. Постепенно той я оплита в своя коварен капан.
Предупреден за замисъла на Рейстлин, обезумелият Карамон се връща назад във времето в обречения град Истар, в дните преди Катаклизма. Там, заедно с кендера Тасълхоф, той ще се опита да спаси душата на своя брат-близнак.
— През главния вход — отвърна кендерът тихо.
— През главния вход!? — повтори Карамон смаян. — Да не си полудял! Веднага ще ни спрат…
— Това е храм, Карамон — въздъхна Тас. — Храм на боговете. В него просто не влизат зли същества.
— Фистандантилус обаче влиза — каза Карамон сърдито.
— Но само защото има разрешението на Царя-жрец — рече Тас, свивайки рамене. — В противен случай не би могъл. Боговете няма да позволят това. Или поне това ми каза един свещеник, когато го попитах.
Карамон се намръщи. Изведнъж камата, която се опираше в тялото му, стана необикновено тежка и сякаш пареше. „Може би само си въобразявам“, помисли си той. В края на краищата беше носил ками и преди. Пъхна ръка под наметката си и я докосна за кураж. Сетне стисна силно устни и тръгна с твърда стъпка към Храма. След кратко колебание Тас го последва и го настигна.
— Карамон — рече кендерът с немощен глас, — м-май се досещам какво си мислиш. И аз си мислех същото. Ами ако боговете не ни допуснат вътре?
— Ние сме тук, за да унищожим злото — каза Карамон спокойно, сложил ръка на дръжката на камата. — Те ще ни помогнат, а няма да ни пречат. Ще видиш.
— Но, Карамон… — Сега беше станало така, че Тас задаваше въпроси, а Карамон го пренебрегваше в мрачно мълчание. Най-накрая стигнаха пред великолепните стълби, които водеха към Храма.
Карамон се спря и се загледа в сградата. Седемте кули се издигаха към небето и сякаш възхваляваха боговете за дара на сътворението. Но една осма кула се издигаше спираловидно над всички тях. Обляна от светлината на Солинари, тя сякаш не възславяше боговете, а си съперничеше с тях. Великолепието на Храма, перленият и розов мрамор, който блещукаше меко под лунните лъчи, тихите изкуствени езера, в които се отразяваха звездите, пищните орнаменти от злато и сребро… цялата тази красота спря дъха на Карамон и прониза сърцето му. Той не можеше да се помръдне и стоеше като омагьосан от почуда и възхита.
И след това някъде дълбоко в ума му се прокрадна ужас. Той беше виждал всичко това и преди! Но в някакъв кошмар — същите тези кули там бяха изкривени и деформирани… Объркан, той затвори очи. Къде? Как? И после картината изплува в съзнанието му. Храмът в Нерака, където беше хвърлен като затворник! Храмът на Царицата на мрака! Това беше същият храм, но някак преиначен от нейното зло, покварен и превърнат в обиталище на ужаса. Карамон се разтрепери. Връхлетян от страховития спомен и смаян от тази поличба, за кратко той беше изкушен да се обърне и да побегне.
После усети Тас да го дърпа за ръката.
— Да продължаваме! — заповяда кендерът. — Изглеждаш доста подозрителен!
Карамон тръсна глава, за да прогони глупавите спомени, които не означаваха нищо. Двамата приближаваха стражите на главния вход.
— Тас! — каза изведнъж Карамон и толкова силно стисна кендера за рамото, че той изпищя от болка. — Тас, това е изпитание! Ако боговете ни допуснат, ще знам, че вършим добро дело! И ще получим благословията им!
Тас не отговори веднага.
— Така ли мислиш? — попита той несигурно.
— Разбира се! — Очите на Карамон грееха под яркото сияние на Солинари. — Ще видиш. Да вървим. — С нова увереност, грамадният мъж тръгна нагоре по стълбите. Той имаше внушителен вид с развятата си златно-копринена пелерина и проблясващия под лунните лъчи златен шлем. Стражите спряха да говорят и завъртяха глави към него. Единият от тях побутна другия и му каза нещо, като направи мушкащо движение с ръката си. Вторият се ухили и поклати глава, загледан с възхищение в Карамон.
Карамон веднага се досети какво показваше първият войник и почти се спря на вратата, усещайки още веднъж топлата кръв да се плисва по ръцете му и чувайки последните задавени думи на Варварина. Но той беше стигнал твърде далеч, за да се откаже точно сега. „Може би това също е знак“, каза си той. Духът на Варварина витаеше някъде наблизо и копнееше за мъст.
Тас го погледна тревожно.
— По-добре остави аз да говоря — прошепна му той.
Карамон кимна и преглътна неспокойно.
— Поздрави, гладиаторе — извика единият от войниците. — Ти си нов участник в Игрите, нали така? Тъкмо разправям на моя другар тук, че днес е пропуснал един страшен двубой. А отгоре на всичко благодарение на теб спечелих и шест сребърника. Как ти беше прякорът?
— Това е Победителя — притече му се бързо на помощ Тас. — И днес беше само началото. Той никога не е бил побеждаван в битка и никога няма да бъде.
— А ти кой си, малък крадецо? Наставникът му?
При тези думи другият войник избухна в смях. Позасмя се нервно и високо и Карамон. Сетне погледна надолу към Тас и разбра, че са в беда. Тас беше пребледнял. „Крадец!“ Най-ужасното оскърбление, най-тежката обида, която можеше да бъде отправена към един кендер! Карамон побърза да запуши устата му с длан.