Времето на близнаците
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето на близнаците». Краткое содержание книги:
Кризания — красивата и отдадена на Паладин свещенослужителка, се опитва да използва вярата си, за да го разубеди. Тя остава сляпа за мрачните му намерения. Постепенно той я оплита в своя коварен капан.
Предупреден за замисъла на Рейстлин, обезумелият Карамон се връща назад във времето в обречения град Истар, в дните преди Катаклизма. Там, заедно с кендера Тасълхоф, той ще се опита да спаси душата на своя брат-близнак.
— Разбира се — каза Карамон, като държеше здраво гърчещия се кендер, — и при това много добър наставник.
— Е, дръж го под око тогава — добави другият войник и се разсмя още по-гръмогласно. — Искаме да те виждаме как режеш гърла, а не кесии!
Ушите на Тасълхоф — единствената видима част от главата му под широката ръка на Карамон — станаха аленочервени. Изпод дланта на исполина идваха неразбираеми звуци.
— М-мисля, че е време да влезем — заекна Карамон, питайки се колко време още може да задържи Тас. Закъсняваме.
Стражите си намигнаха и си размениха разбиращи погледи, а единият от тях поклати глава със завист.
— Видях как те гледаха днес жените — рече той, докато наблюдаваше широките рамене на Карамон. — Трябваше да се досетя, че ще бъдеш поканен тук на… ъъъ… вечеря.
За какво говореха те? Озадаченият поглед на исполина накара войниците отново да прихнат.
— В името на боговете! — изломоти единият. — Виж го само! Ами той е съвсем новичък!
— Хайде, минете — каза другият и им махна с ръка да продължат. — Добър апетит!
Последва нов гръмък смях. Изчервен, незнаещ какво да каже и все още опитвайки се да държи устата на Тас затворена, Карамон влезе в Храма. Но докато се отдалечаваше, той чу войниците да си разменят цинични забележки и изведнъж се досети за значението им. Грамадният мъж помъкна извиващия се кендер по коридора, но рязко зави още на първия ъгъл. Май нямаше и най-малка представа къде се е озовал.
Когато стражите бяха достатъчно далече, за да не могат да ги видят и чуят, той пусна Тас. Кендерът беше пребледнял, а очите му бяха широко отворени.
— Онези… аз ще… Те ще съжаляват…
— Тас! — Карамон го раздруса. — Престани. Успокой се. Спомни си защо сме тук!
— Да ме нарече „малък крадец“. Сякаш съм някакъв обикновен обирджия! — По устата на Тас почти беше избила пяна. — Аз…
Карамон го погледна гневно и кендерът преглътна обидата си. Възвръщайки самообладанието си, той си пое дълбоко въздух и сетне бавно го издиша.
— Вече съм добре — рече Тас намусено. — Казах, че съм добре — тросна се той на другаря си, който го гледаше подозрително.
— Е, вътре сме вече, макар да не стана точно, както си го мислех — промърмори Карамон. — Чу ли ги какво си говореха?
— Не, след като бях наречен „к-кра…“. Веднага след тази дума ти запуши, освен устата и ушите ми — рече Тас с укор.
— Те като че ли… намекваха за… че дамите си канели мъже… нали разбираш защо…
— Виж какво, Карамон — каза кендерът, изгубил търпение. — Ти получи своя знак от боговете. Те ни пуснаха. Вероятно просто са те дразнели. Сам знаеш колко си лековерен. Вярваш на всичко, каквото чуеш! Тика винаги е казвала така.
В ума на Карамон изплува Тика. Почти я чу как през смях го нарича наивник. Думите й го прободоха като нож. Погледна ядосано към Тас и бързо пропъди спомена.
— Да — каза той горчиво и се изчерви, — сигурно си прав. Те просто се посмяха на мой гръб. И на всичко отгоре аз им се хванах! Но… — грамадният мъж вдигна глава и за първи път забеляза великолепието на Храма. Започна да разбира къде е попаднал. Това беше свято място, дворец на боговете. И отново го осени онова благоговение и страхопочитание, което бе почувствал, наблюдавайки Храма отвън, огрян от сияйната светлина на Солинари. — … ти наистина си прав. Боговете ни дадоха своя знак!
В Храма имаше един коридор, по който минаваха малцина, а онези, които все пак го ползваха, не идваха по собствена воля. Ако някаква задача ги доведеше тук, те я свършваха, без да се маят и си отиваха, колкото може по-бързо.
На самия коридор му нямаше нищо. Той беше точно толкова великолепен, колкото и всички останали в Храма. По стените му бяха окачени красиви гоблени в убити тонове, меки килими покриваха мраморните подове, изящни статуи запълваха сенчестите ниши. Дървени врати с богати дърворезби се отваряха вляво и вдясно, водейки към приятно украсени стаи, подобни на всички останали. Но вратите вече не се отваряха. Всички бяха заключени. Всички стаи бяха празни — всички, с изключение на една.
Тази стая беше в самото дъно на коридора, където винаги беше сумрачно и тихо дори и през деня. Сякаш обитателят й бе хвърлил някакъв покров над нея, заглушавайки всеки звук. Онези, на които се случеше да вървят по този коридор, се оплакваха, че нещо ги задушава. Те с усилие си поемаха въздух като нещастници, затворени в горяща къща.