Дъблинчани. Портрет на художника като млад

— Повече, отче.

— Шест месеца, чедо?

— Осем, отче.

Началото мина. Свещеникът попита:

— И какво си спомняш оттогава насам?

Той започна да изповядва греховете си: пропуснати литургии, непрочетени молитви, лъжи.

— Нещо друго, чедо?

Изблици на гняв, завист, чревоугодие, тщеславие, непокорство.

— Нещо друго, чедо?

— Леност.

— Нещо друго, чедо?

Няма изход. Той прошепна:

— Аз върших… блуд, отче.

Свещеникът не извърна глава.

— Сам със себе си ли, чедо?

— И… с други.

— С жени ли, чедо?

— Да, отче.

— С омъжени ли, чедо?

Откъде да знае. Греховете се процеждаха и стичаха от устните му капка по капка, от душата му, забрала и кървяща като гнойник, се процеждаше и стичаше мръсната мътилка на порока. Източиха се и последните грехове, срамни и гнусни. Това бе всичко. Премалнял, той обори глава.

Свещеникът мълчеше. Подир попита:

— Колко си годишен, чедо?

— Шестнайсет, отче.

Свещеникът прокара няколко пъти ръка по лицето си, сетне отново опря чело о нея, приведе се към решетката и както бе извърнал очи, бавно заговори с уморен старешки глас:

— Ти си още съвсем млад, чедо — рече той, — и аз те моля да оставиш тоя грях. Ужасен грях е това. Убива и тялото, и душата. Какви ли не престъпления и злочестини идват от него. Остави го, чедо, в името на Бога, остави го. Позорен грях е това и безчести мъжа. Ти не можеш да знаеш докъде ще те отведе тая злощастна привичка и кога ще се обърне против тебе. Докато постоянстваш в тоя грях, клето чедо мое, ти не чиниш и пукната пара пред Бога. Помоли се на нашата майка Мария да ти помогне. Тя ще ти помогне, чедо. Моли се на нашата Пресвета Дева, колчем ти влезе в главата тоя грях. Аз ти вярвам, чедо, нали ще го сториш? Ти се разкайваш за тия грехове. Вярвам ти, че се разкайваш, чедо. Трябва сега да се вречеш на Бога, че с неговата свята благодат никогаж вече няма да го разгневяваш с тоя проклет грях. Обещаваш тържествено пред Бога, нали?

— Да, отче.

Умореният старчески глас ороси като сладостен дъжд треперещото му изсъхнало сърце. Колко сладко и колко тъжно!

— Обещай, клето мое чедо. Дяволът те е съблазнил. Прогони го, да се върне в ада, ако пак ти подшушне да скверниш плътта си, прогони тоя зъл дух, който мрази нашия Господ-Бог. Обещай сега на Бога, че ще оставиш тоя грях, тая срамота на срамотите.

Ослепен от сълзите и от сияйната милост Божия, той сведе глава, чу свещеника да изговаря тържествените слова на опрощението и видя ръката му вдигната в знак на отпущение.

— Бог да те благослови, чедо. Моли се за мен. Коленичил в ъгъла на тъмния кораб, той зачете покайна молитва254: молитвословието му се възнасяше към небето от очистеното му сърце като благоухание, бликнало от цвета на бяла роза.

Веселие изпълваше калните улици. Той крачеше към къщи и чувствуваше как невидимата благодат осенява тялото му и го окриля. Въпреки всичко успя да го стори. Изповяда се и Бог му прости. Душата му отново е чиста и свята, свята и честита.

Как прекрасно би било сега да умре, ако Бог повели. Но прекрасно е и да живее, щом Бог повелява, да живее в благодат и мир, добродетелен и благ с всички.