Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Леден лъх на унижение обвя оголената му душа при мисълта, че той бе паднал и погубил своята душа, а техните души са свидни Богу. Вихърът повя над него и пое към мириадите и мириади от души, озарявани от Божията милост, ту по-ярко, ту по-слабо, грейнали звезди, които ту припламват, ту помръкват, засилват и угасват. Лъчезарните души отлитнаха далеч, далеч, сияещи и гаснещи, понесени и слети от всевластното дихание. Една душа се изгуби; една злочеста мъничка душа; неговата душа. Проблесна и угасна, забравена, изгубена. Свърши се: непрогледна ледна празна пустота.
Беззрачна, безпаметна, безжизнена бездна от време измина, преди той бавно да се опомни къде е. Отново познатият жалък декор: простолюдният говор, газеничетата в магазините, миризмата на риба, алкохол и влажни трици, минувачите мъже, жени… Една старица с газена тенекия в ръце тъкмо се готвеше да прекоси улицата. Той се наведе към нея и я попита дали наблизо има църква.252
— Църква ли, сър? Да, сър. На „Черковна“, по-надолу.
— Къде точно?
Тя премести тенекията в другата си ръка и му посочи пътя; когато протегна изпод шала съсухрената си, воняща на газ дясна ръка, той се наведе още по-ниско към нея, трогнат и успокоен от гласа й.
— Благодаря ви.
— Няма защо, сър.
Свещите на главния олтар бяха вече угасени, но благоуханието на тимиана още плуваше в притъмнелия кораб. Брадати прислужници с набожни лица изнасяха един балдахин през страничните двери, икономът спокойно ги ръководеше с думи и жестове. Неколцина усърдни богомолци, останали в църквата, още се молеха пред един от страничните олтари, други стояха на колене сред пейките до изповедните. Той плахо приближи и коленичи на последната пейка в дъното на нефа, изпълнен от благодарност за покоя, тишината и благоуханния полумрак в църквата. Дъската, на която бе коленичил, бе тясна и протрита, ревностните богомолци край него — скромни и смирени следовници Христови. Та нали Исус също се бе родил в бедност, работил бе в дърводелска работилница, рязал и рендосвал дъски и проповядвал Царството Божие най-първо на нищите рибари, учейки ги, че всички хора трябва да бъдат смирени и кротки по сърце.
Той склони глава в ръцете си и рече на сърцето си да бъде кротко и смирено, за да може сам да стане като тези, които коленичеха край него, и молитвите му да бъдат угодни Богу като техните. Молеше се редом с тях, но му беше тежко. Душата му бе омърсена от греха и той не смееше да помоли за прошка с простодушната вяра на онези, които Исус по неизповедимите пътища Божии първи бе повикал при себе си — дърводелците и рибарите, бедните простодушни труженици, които режели дъски в дъскорезните и търпеливо кърпели своите мрежи.
Висока сянка премина по пътеката между пейките и покаяниците се размърдаха; той бързо вдигна очи и забеляза дългата побеляла брада и кафявото расо на капуцина миг преди изповедникът да се скрие от погледа му. Двоица покаяници се надигнаха и влязоха в изповеднята от двете й страни.
Дървената преградка скръцна и нечий глас зашепна тихо в тишината.
Шепотът премина в кръвта му, внезапно шумнала във вените като разблуден град, пробуден от сън, за да се види обречен. Над къщите тихом се сипе дъжд от огнени стрели и те потъват в палещата пелена от пепел. Грешниците помръдват в съня си, събуждат се, стреснати, задушени от нажежения въздух.
Преградката хлопна. Първият покаяник излезе. Скръцна другата преградка. Една жена безшумно и чевръсто се вмъкна на негово място. Отново нечий глас зашепна в тишината.
Все още не бе късно да избяга. Трябваше само да стане, да направи крачка встрани, да се измъкне безшумно и подир бързо, бързо, бързо да побегне по тъмните улици. Все още би могъл да се спаси от тоя срам. О, да бе повинен в нещо друго, в най-ужасното престъпление, само не в това! Човек да бе убил! Безброй огнени стрели обсипаха отвред снагата му — срамни мисли, срамни думи, срамни дела. Срамът го покри от глава до пети като палещ покров от пепел и тлеещи въглени. Как да го изговори с думи? Задушена и безпомощна, душата му би потънала в небитието.
Преградката хлопна. Вторият покаяник излезе от оттатъшния край на изповеднята. Скръцна отсамната преградка. Следващият каещ се влезе на негово място. Тихо, като леки облачета пара от изповеднята полъхна нежен шепот. Жената: нежни облачета шепот, нежен лъх на шепот, шепнешком полъхнал и изчезнал.
Паднал ничком, той скришом заудря с юмрук гърдите си. Ще се върне при другите и при Бога. Ще обикне ближните. Ще обикне Бога, който го създаде и възлюби. Ще коленичи, ще се моли заедно с другите и ще бъде щастлив. Бог ще погледне свише и него, и тях, и всинца им ще възлюби.
252
Джойс/Стивън не се изповядва в капелата на колежа — преголямо би било унижението да падне на колене именно пред отец Арнал (учителя по латински от гл. I).