Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Когато се мръкна, излезе от къщи, но щом влажният вечерен въздух го лъхна, а вратата хлопна зад гърба му, угризенията на съвестта, приспана с молитви и сълзи, се пробудиха изново. Покай се! Покай се! Не бе достатъчно само да приспи съвестта си със сълзи и молитви. Длъжен бе да падне на колене пред служителя на светия Дух и чистосърдечно и покаяно да разкрие спотаените си грехове. Преди отново да чуе скръцването на входната врата, когато се завърна у дома, преди отново да види кухненската маса, сложена за вечеря, трябваше вече да е коленичил и изповядал греховете си. Всичко бе толкова просто.

Мъчителните угризения стихнаха и той бързо закрачи по смрачените улици. Колко много каменни плочи застилаха тротоара на улицата, колко много улици имаше в този град, колко много градове имаше по света! А вечността нямаше край. Той живееше в смъртен грях. Един-едничък път дори, пак бе смъртен грях. Всичко става в миг. Но как толкова бързо? Просто виждаш или пожелаваш. Само миг и… А дали оня уд разбира нещо? Змията: най-коварната от всички земни твари. Сигурно разбира, щом мигом пожелава, а подир греховно удължава похотта си, миг по миг. Чувства, разбира, пожелава. Какъв ужас! Кой можа да го сътвори такъв, тоя скотски уд със скотско чувство и скотска похотливост? Но тогава той ли е това, или там има Нещо, нещо нечовешко, движимо от друга, низша душа? Душата му потръпна от погнуса при мисълта, че вътре в него живее някаква вцепенена твар, някакъв червей, който смуче от жизнените му сокове, от мозъка на костите му, гои се със сладострастната слуз. Защо, защо е така? О, защо?

При тази мисъл той потъна вдън земя от срам и страхопочитание пред Бога, създателя на всички твари и човеци. Безумие! Как можа дори да го помисли! Боязливо свил се в мрака, в пълно самоунижение, той замоли своя ангел-пазител да прогони с меча си беса, който му нашепваше тези мисли.

Шепотът секна и тогава той ясно осъзна, че собствената му душа самоволно бе съгрешила с: мисли, думи и дела чрез собственото му тяло. Покай се! Длъжен бе да изповяда всеки грях. Но мигар можеше с думи да изговори пред свещеника това, което бе вършил? Трябва, трябва. Боже господи, как да го стори, та нали ще умре от срам? А как е могъл да го върши, без да се срамува? Безумец, мерзък безумец! Покай се! О, как жадуваше отново да бъде свободен и чист! Може би свещеникът ще знае как… Всеблаги Боже!

Все напред го носеха нозете му, по улици, потънали в мрак, и той не смееше да спре дори за миг, да не би да излезе, че иска да избяга от това, което го очаква, че се бои да стигне там, където още го влечеше цялото му същество. Колко ли красива изглежда сигурно всяка душа, проникната от благодат, щом Бог я погледне свише, преизпълнен от любов!

Чорлави момиченца с кошнички цветя седяха по бордюра. По челата им се спускаха сплъстени влажни кичури. Ето, наклякали сред калта, те съвсем не изглеждат красиви; но Бог вижда душите им и ако тези души бъдат осенени от благодат, те изглеждат лъчезарни и Бог им се любува.