Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
— Ние, разбира се, безпогрешно знаехме, че макар това да не може да не излезе наяве, за него все пак ще бъде непосилно трудно да се опита да се помъчи да застави себе си да се помъчи да се опита да определи своя духовен ходатай и затова ние, разбира се, безпогрешно знаехме…
Шепнешката вътре дебнеха и бдяха някакви лица; шъпот на безбройни гласове и изпълваше тъмните недра на пещерата. Ужас сграбчи душата и тялото му, но той храбро вдигна глава и решително прекрачи прага. Врата… стая… Познатата стая, познатият прозорец. Той спокойно рече на себе си, че всички ония думи, които шепнешком изплуваха от мрака, са съвършено безсмислени. Рече на себе си, че това чисто и просто е собствената му стая с отворена врата.
Затвори вратата, приближи се бързешком до леглото, коленичи край него и зарови лице в ръцете си. Дланите му бяха ледени и влажни, нозете до болка вкочанясали от студ. Телесният смут, студът и умората не му даваха покой и разпиляваха мислите му. Защо стоеше на колене, като дете, което мълви своята молитва преди сън? За да бъде насаме с душата си, да изпита съвестта си, да застане лице в лице със своите грехове, да си припомни кога, как и къде бе извършил всеки един и да поплаче над тях. Но да заплаче той не можеше. Не можеше дори да ги извика в паметта си. Усещаше само някаква душевна и телесна болка, усещаше, че цялото му същество, памет, воля, разум и плът са вцепенени и изнурени.
Само работа на дяволите беше това: те бяха разпилели мислите и забулили съвестта му, а сега напираха да го превземат през вратите на неговата мекушава и грехопокварена плът; и с боязлива молитва към Бога да прости слабостта му той се покатери в леглото, зави се презглава и отново зари лице в ръцете си. Съгрешил бе. Съгрешил бе толкова тежко против небето и пред Бога, че не бе вече достоен да се нарече Негов син.250
Но нима той, Стивън Дедалус, наистина е вършил всичко това? В отговор съвестта му въздъхна. Да, той, той; скритом, мерзко, ден след ден, докато закоравя и се ожесточи в греха и даже се осмели да носи маската на благочестието пред самия олтар, макар вътре в него душата му да бе жив гнойник на порока. Прокажената паплач на греховете му го обгради като обръч, те се надвесиха от всички страни и задишаха право в лицето му. Той се опита да ги забрави в молитва, сви се на кълбо и замижа; но гледните на душата му оставаха будни и макар до болка да стискаше клепачи, той виждаше местата, където бе блудствал, макар плътно да бе запушил уши, чуваше всичко. Напрегна цялата си воля, за да престане да вижда и чува. Напрегна я до сетен предел, докато снагата му се разтресе от това усилие и за миг той изгуби свяст. Ала само за миг; сетне дойде на себе си. И тогава видя.
Поле, обрасло с настръхнали тръни, репей и коприва. Сред гъсто сплетените стъбла на избуялия буренак се въргалят смачкани тенекиени кутии, пити и краваи втвърдени изпражнения. Белезникава блатиста светлина струи от тях и бавно се процежда през плъпналия сивозеленикав гъсталак. Воня се вие и стеле като блатна мъглица над всяка смачкана кутия, над всеки спечен куп човешка кал.
Някакви същества шават из полето… едно, три, шест… Някакви същества сноват насам-натам и шумолят. Козлоподобни същества с гуменосиви човешки лица, рогати, с проскубани бради шумолят. Шетат насам-натам, провлачили дълги опашки, шумолят, жестоките им очи святкат със сатанинска злоба. Ехидно злорадство озарява кокалестите им старчески лица. Едно от тях загръща туловището си с парцалива фланелена жилетка, друго монотонно мърмори, заплело брадата си в сплъчкания буренак. Пресъхналите им устни сумтят невнятни думи, те шетат околовръст, шумолят из шубрака, описват бавно кръг след кръг, провлачили дълги опашки сред тракащите тенекии. Кръг след кръг описват те и свиват обръча си все по-близо, все по-близо шумолят, приближават, приближават, ломотят невнятни слова, шумолят и плющят с дългите опашки, омацани със смрад, зъбят се със сатанински морди…
— Помощ!
Обезумял, той изрита завивките да освободи лицето и шията си. Ето неговия ад! Бог му даваше да види ада, приготвен за неговите грехове: смрадно, скотско, сатанинско скопище на похотливи козобради бесове. За него! За него!
Той скочи от леглото, задавен от гнусните миазми, които се стичаха право в гърлото и преобръщаха червата му. Въздух! Глътчица небесен въздух! Стенейки, залитна към прозореца, почти изгубил свяст от погнуса, но разкъсван от спазми в стомаха, се сгърчи до мивката, лудо стисна с ръце леденото си чело и повърна всичко в агонизиращ пристъп.
250
Решението на Блудния син (Лук., 15, 18 — 19).