Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
— Успокоихте ли се? — сухо попита той. — Можем ли да продължим разговора си?
— Извинете, Иван Алексеевич, ще се постарая да се владея.
— Ще ви бъда признателен. Та какво ви се е случило? Гордеев ви напусна, дойде нов началник и вие сте успели да се скарате с него?
— Не сме се карали… Впрочем може и така да се каже. Във всеки случай той вече ме заплаши с уволнение. Но за едно сте прав — аз наистина не мога и не искам да работя с него. И много добре си спомням как ми казахте: ако вие, Анастасия, решите да си смените работата, обещайте ми, че първо ще се сетите за моята служба. Тогава ви обещах и ето че сега искам да изпълня обещанието си.
— Значи това било всичко? — позасмя се генералът. — Изобщо не искате да работите при мен, а просто се опитвате да бъдете честна и да удържите дадената някога дума? Похвално. Ценя вашата лоялност. Само че защо всичко това трябваше да бъде придружено от сълзи?
— Извинете. Сигурно съм уморена, а и грип прекарах на крак, нервите ми не издържат на напрежението. Май не биваше да идвам. Извинете ме за безпокойството.
Тя понечи да стане, но Заточни с бързо движение я върна обратно на стола й.
— Не ми играйте тийнейджърски игрички, Анастасия. Ах, толкова зле се чувствам, аз дойдох, а ти не ме разбра, искам да остана сама, по-добре да си вървя, не ме спирай, искам да умра. Само в онази крехка възраст това изглежда многозначително и на пръв поглед зряло, всички юноши и млади момчета минават през синдрома на Чайлд Харолд, а на вашата възраст това повече прилича на женска истерия. И тъй като ви познавам достатъчно добре, за да повярвам, че можете да се превърнете в истеричка, сега съм принуден да си направя извода, че се опитвате да скриете нещо от мен. Изобщо не искам да ставам довереник на вашите сърдечни тайни, те не са ми нужни, нито интересни. Но щом дойдохте при мен, значи сте искали да поговорим за нещо, а сега изведнъж сте решили друго. Съгласете се, нямаше да бъда старият детектив, когото познавате, ако оставя тази повече от странна ситуация да мине незабелязана покрай мен. Ако не сте забравили, ние с вас вече имаме зад гърба си една тежка епопея на взаимно недоверие и мнителност, но след като приключихме с нея, мисля, че нямаме поводи да не си вярваме. Е, какво ви възпира да започнем същинския разговор?
Настя потиснато мълчеше. Тя напълно съзнаваше колко прав е генералът, но същевременно изобщо не беше очаквала той да й заговори с такъв тон. Познаваха се от почти две години и нито веднъж през цялото това време Иван Алексеевич не се бе държал с нея толкова студено и рязко. С какво се бе провинила пред него? Нима само с плача си? Глупачка, защо дойде тук? Надяваше се на откровен задушевен разговор, на морална подкрепа, а какво излезе? Стана само по-лошо. Защо, защо е толкова непохватна, защо всичко й върви наопаки!
— Не ме гледайте с очи на болно куче, не се надявайте да пробудите у мен съжаление — продължи Заточни. — Моля да не ми се сърдите, че съм рязък, аз съм мъж и мога да ви бъда само приятел. Не се опитвайте да направите от мен близка дружка. Не ме бива за такава роля и не очаквайте да ви разпитвам за причината за вашите страдания, та после заедно с вас дълго и скучно да я разнищваме, поливайки я със сълзи и сополи. Или вие честно ми разказвате какво ви е докарало до състояние, близко до нервна криза, или си тръгвате, а аз оставам с убеждението, че ми нямате доверие и следователно можем да сложим кръст на нашето приятелство. Избирайте.
Настя изпита чувството, че участва в някаква чудовищна пиеса, чийто сюжет няма нищо общо с нейния собствен живот. Защо е седнала в този чужд апартамент, в апартамента на този съвършено непознат за нея човек, един висш ръководител от министерството? Защо е дошла? Какво е искала, какво е очаквала? На какво се е надявала? Че генерал Заточни ще започне да й бърше сълзите, да я утешава и успокоява? Току-що той й даде да разбере, че това няма да стане. Но нали тя не беше и разчитала на това. Много се надяваше, че разговорът с втория й баща ще й позволи да погледне трезво на ситуацията, така и стана. В края на краищата онзи час и половина, прекаран в пътуване от дома на родителите й до нейното жилище, тя беше почти спокойна и взетото решение да напусне отдела вече не й се бе струвало ужасно, страхливо и позорно. Но после се случи това, което се случи, и всичко казано от Леонид Петрович мигновено напълно изгуби своята ценност, тежест и убедителност. Колко струват съветите и разсъжденията, ако идват от човек, замесен във… Не й достигнаха душевни сили дори мислено да довърши фразата. И без това всичко беше ясно. Тя бе дошла при Заточни, за да се посъветва отново: да напусне ли или да не напуска. А той я посрещна на нож, сякаш я заля със студена вода. Защо? Какво толкова беше сторила?