![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Лорн трябваше да разбере какво се случва.
Начело с черните гвардейци войските на Върховното кралство бяха превзели укрепленията на редута. Сега вече се биеха в двора и се опитваха да разбият вратата на една голяма кула — всяка Змия имаше своя, — в която аркантците се бяха изтеглили. Трябваше и да се удържат подкрепленията, които идваха откъм Голямата змия по мостчето. Боят беше страшен. Навсякъде се биеха. На всяка стълба. Пред всяка врата. Под всеки свод. Понякога мъжете се убиваха с голи ръце в дивашки ръкопашен бой, като се търкаляха в кал, прогизнала от кръв. Трупове имаше навсякъде, а ранените, които не бяха довършени, пълзяха или агонизираха сред стенания. Снаряди свистяха над редута и в двете посоки. Шумът беше оглушителен. Ако не беше разтърсването на земята, Лорн несъмнено нямаше да се ослуша за избухването на мините.
— Някой да ме замести!
Пусна тарана и веднага бе заместен.
Отдалечи се от кулата, покатери се на оградата на един кладенец и прецени положението. Изходът от битката все още беше несигурен, но войските на Върховното кралство имаха превъзходство. Ако успееха да превземат кулата, щяха да овладеят мястото. Тогава щяха да могат да отблъснат войниците, които Голямата змия изпращаше, за да контраатакуват. Но Лорн знаеше, че е достатъчно нещо много малко и нещата можеха да се обърнат. Освен това, да се продължи щурма до Голямата змия имаше смисъл само ако тя бъдеше подложена на масираната атака на войските на Алан. Иначе Лорн трябваше да заздрави позициите си и да удържи редута възможно по-дълго, както се бяха разбрали в случай че Голямата змия — по една или друга причина — не паднеше.
Лорн видя Вард в мелето и му извика:
— Поведи атаката срещу кулата!
Вард кимна, после разцепи някаква глава на две.
Лорн се увери, че всичко е наред, обърна се и си проби път до укреплението. Искаше да стигне до края на стрелата, която малкия редут очертаваше тук, и оттам да види дали в защитата на Голямата змия се беше отворил пробив. Толкова неща можеха да се объркат с мините. Можеха да избухнат прекалено рано, прекалено късно или изобщо да не избухнат. Можеха да избухнат на неправилното място поради грешка в изчисленията. Ако бъдеха прекалено мощни, предизвикваха истински катастрофи. Ако пък бяха много слаби, оставяха непокътната или почти стената, която трябваше да разрушат…
Лорн трябваше да убие двама мъже и да избегне удар с копие, преди да стигне до стълбите. Изкачи стъпалата, като ги взимаше по четири, прекрачи няколко тела и стигна до обходния път, осеян с трупове, нападатели и защитници заедно, застинали в странни мъртвешки пози. Нещо го докосна по слепоочието. Лорн залегна да се прикрие, изчака няколко секунди, после рискува да се надигне и да погледне. Изстрелът беше от стрела, дошъл от върха на кулата, откъдето стрелци с арбалети и пушки обстрелваха войниците на Върховното кралство.
Лорн изруга.
Без съмнение представляваше доста примамлива цел — сам, на открито на пустия обходен път. Може би дори го бяха познали. А кой аркантец щеше да пропусне случая да убие капитана на Ониксовата гвардия?
Лорн се досети, че двама-трима арбалетчици чакаха само едно: да се покаже пак. Но и не можеше да остане скрит. Трябваше да разбере как протичаше атаката срещу Голямата змия, при това трябваше да го разбере бързо.
Няколко снаряда, изстреляни от войниците на Върховното кралство, прелетяха над редута с бръмчене и принудиха Лорн инстинктивно да се свие. Изстрелът беше нисък. Прекалено нисък. За малко не уцели. Снарядите минаха от едната и другата страна на кулата, като за малко не успяха да я ударят. Не можеха да достигнат Арканте и паднаха в рововете, като вдигнаха фонтани от вода.
Лорн си махна очилата за малко, колкото да може да изтрие от тях потта, примесена с мръсотия и кръв, която се стичаше в очите му. Колкото да може и да помисли. И да забележи малко по-нататък едно оръдие с дълга цев, насочена към небето.
Фитилът му беше непокътнат.
А по принцип фитилът се слагаше, след като оръжието е заредено. Следователно с малко късмет…
Лорн реши, че си струва да опита.
Скочи, прекоси тичешком няколкото метра, които го деляха от оръдието и залегна зад една стеничка. Две стрели прелетяха покрай него. Трета се вряза в ръката му.
— Мамка му! — извика той, като се претърколи, за да притисне рамото си.
Кървеше, но доколкото можеше да види, раната не беше дълбока. Можеше да си позволи да се тревожи за нея по-късно, а колкото до болката — и за нея щеше да се тревожи по-късно. Обаче вече и дума не можеше да става да се показва на открито, както беше направил. Лорн беше имал късмет веднъж и имаше достатъчно опит в битките, за да знае, че и това беше много.