Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
Свещеникът облиза устни:
- Кой е този, момиче?
Вася се усмихна.
- Смъртта - отвърна тя. - Той ме спаси в гората. Или пък може би не ме
е спасил и аз съм призрак. Тази нощ се чувствам като призрак.
- Ти си луда - каза Константин. - Страннико, кой си ти?
Странникът не отвърна нищо.
- Жива или мъртва, дойдох, за да ти кажа да напуснеш това място -
продължи Вася. - Върни се в Москва или във Владимир, или в
Цариград, или в ада, но трябва да си тръгнеш, преди кокичетата да
разцъфнат.
- Задачата ми...
- Задачата ти приключи - прекъсна го Вася и пристъпи напред.
Тъмният мъж до нея сякаш започна да расте - главата му беше череп, а в орбитите на хлътналите му очи горяха сини пламъци. - Ще си
тръгнеш, Константин Никонович. Или иде умреш. И смъртта ти няма
да бъде лека.
- Няма да го направя. - Беше се притиснал към стената на стаята и
зъбите му тракаха.
- Ще го направиш - настоя Вася и се приближи на една ръка
разстояние от него. Той можеше да види извивката на бузата й и
безмилостния поглед в очите й. - Или ние ще се погрижим да
полудееш, както стана с мащехата ми, преди да дойде краят й.
- Демони - задъхано извика Константин.
По челото му изби студена пот.
- Да - усмихна се Вася като самото дете на дявола.
Черепът на тъмната фигура до нея също бавно се озъби в усмивка.
И после те изчезнаха също толкова тихо, колкото бяха дошли.
Константин падна на колене пред сенките на стената си. Протегна
умолително ръце.
- Върни се - проплака свещеникът, после спря и се ослуша. - Върни се.
Ти ме въздигна, но тя ме презира. Върни се.
Стори му се, че сенките съвсем леко се раздвижиха. Но чу
единствено тишина.
- Мисля, че ще го направи - отбеляза Вася.
- Твърде вероятно - съгласи се Морозко през смях. - Никой друг не е
искал това от мен.
- И предполагам, че през цялото време плашиш хората по свое
желание - каза Вася.
- Аз ли? - изненада се Морозко. - Аз съм само една история, Вася.
Сега беше peg на Вася да се засмее. После смехът заседна в гърлото
й.
- Благодаря ти - отрони тя.
Морозко наклони глава. И тогава нощта сякаш протегна ръце, сграбчи го и го обгърна, така че на мястото, където беше стоял, остана
само мракът.
Домакинството си беше легнало и единствено Ирина и Альоша
седяха сами в кухнята. Вася се плъзна вътре като сянка. Ирина
плачеше, Альоша я прегръщаше. Вася безмълвно се отпусна на
пейката до печката и прегърна и двамата.
Известно време всички мълчаха.
- Не мога да остана тук - много тихо каза Вася.
Альоша я погледна, мрачен от скръбта и от умората след битката.
- Да не би все още да мислиш за манастира? - попита я той. - Е, вече не
е нужно. Ана Ивановна е мъртва, както и баща ни. Аз ще имам своя
земя, свое наследство. Ще се грижа за теб.
- Ти трябва да се наложиш като господар сред мъжете - възрази Вася. -
Няма да гледат с много добро око на теб, ако знаят, че си приютил
лудата си сестра. Знаеш, че мнозина обвиняват мен за всичко това. Аз
съм вещицата. Нима и свещеникът не го каза?
- Това няма значение - не се съгласи Альоша. - Ти няма къде да
отидеш.
- Така ли? - попита Вася. Върху лицето й бавно се разгаряше пламък и
заглаждаше бръчиците, предизвикани от скръбта. - Соловей ще ме
отведе до края на земята, ако поискам. Ще тръгна по белия свят, Альоша. Няма да бъда ничия невеста - нито на мъж, нито на Бога.
Ще отида в Киев, в Сарай или в Цариград и ще видя как слънцето
изгрява над морето.
Альоша зяпна сестра си:
- Ти наистина си луда, Вася.
Тя се засмя, но очите й бяха пълни със сълзи.
- Напълно - отвърна Вася. - Но ще получа свободата си, Альоша. Нима
се съмняваш в мен? Донесох кокичета на мащехата си тогава, когато
трябваше да съм умряла в гората. Татко го няма вече - няма да преча
на никого. Кажи ми честно - какво друго има за мен тук, освен стени
и килии? Ще бъда свободна и няма да се пазаря за цената.
- Не заминавай, Вася, не заминавай. - Ирина си притисна силно към
сестра си. - Аз ще бъда добра, обещавам.
- Погледни ме, Иринка - отвърна Вася. - Ти се добра. Ти си най-доброто малко момиче, което познавам. Много по-добро от мен
самата. Ти знаеш, че не съм вещица, сестричке, но другите го мислят.
- Това е вярно - призна Альоша.
Той също беше виждал мрачните погледи на селяните и чу какво си
шепнеха по време на погребението.
Вася не каза нищо.
- Това не е нормално - продължи брат й, но беше по-скоро тъжен, отколкото гневен. - Не можеш ли да се задоволиш с онова, което