Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
отчаяни. Мирисът на смърт и поражение беше изчезнал от нивите и
домовете им. Дори мърлявите, оцелели от изгорялото до половина
село, които изтощеният Коля доведе през портата им, не можеха да ги
уплашат. Въздухът леко хапеше, слънцето блестеше и обсипваше снега
с диаманти.
Вася стоеше със семейството си, с качулка и наметало, които да я
предпазят от студа, и трябваше да понася шепота на хората. Василиса
Петровна изчезна. Върна се на крилат кон. Трябваше да е мъртва. Вещица. Вася си
спомни докосването на въжето върху китките си и студения поглед на
Олег - мъж, когото познаваше от детството си, - и взе решение.
Когато всички останали си тръгнаха, Вася остана сама до гроба на
баща си в полумрака. Почувства се стара, унила и уморена.
- Можеш ли да ме чуеш, Морозко? - попита.
- Да - отвърна той и в следващия миг беше до нея.
Тя видя едва доловима предпазливост върху лицето му и се засмя
със смях, който беше наполовина ридание.
- Страхуваш се, че ще поискам да върнеш баща ми обратно?
- Когато се движех свободно сред хората, живите ми крещяха - отвърна
Морозко с равен глас. - Сграбчваха ръката ми, гривата
на коня ми. Майките ме умоляваха да ги взема, когато отнемах децата
им.
- Е, връщането на мъртвите ми беше достатъчно. - Вася се постара да
вложи ледено безразличие в тона си, но гласът й потрепери.
- Предполагам, че е така - отвърна той, но предпазливостта беше
изчезнала от лицето му, когато добави: - Ще запомня куража му, Вася. И твоя.
- Завинаги ли? - изкриви уста тя. - Когато и аз като баща ми се
превърна в глина в студената земя? Е, това е нещо, което си
заслужава да се запомни.
Той не каза нищо. Двамата се гледаха.
- Какво искаш от мен, Василиса Петровна?
- Защо умря баща ми? - изстреля думите тя. - Ние се нуждаем от него.
Ако някой е трябвало да умре, то трябваше това да съм аз.
- Така избра той, Вася - отвърна Морозко. - Това беше негово право.
Не би позволил да се случи друго. Той умря за теб.
Вася поклати глава и неспокойно закрачи в кръг.
- Откъде баща ми изобщо е знаел? Той дойде на поляната. Той знаеше .
Как е успял да ни намери?
Морозко се поколеба. После бавно каза:
- Прибра се у дома преди останалите и двамата с брат ти ви нямаше.
Отиде в гората да ви търси. Тази поляна е омагьосана. Докато
дървото не умре, то ще стори всичко по силите си, за да държи
Мечока затворен. Знае по-добре от мен какво е необходимо. То е
довело баща ти при теб, щом е влязъл в гората.
Вася мълча дълго. Тя го погледна с присвити очи и той срещна
погледа й. Накрая Вася кимна.
- Има нещо, което трябва да направя - внезапно каза Вася. - Нуждая се
от помощта ти.
***
Всичко се обърка,
помисли си Константин. Пьотър Владимирович беше
мъртъв, убит от див звяр на прага на собственото си село. Казваха, че
Ана Ивановна е избягала в гората в пристъп на лудост.
Ами, разбира се, че го е направила, каза си той. Тя беше смахната глупачка и всички
го знаехме.
Но той все още виждаше обезумялото й бледо лице. То беше пред
очите му през цялото време, докато беше буден.
Константин проведе служба за Пьотър Владимирович, като почти не
осъзнаваше какво говори и яде на погребалното пиршество, като почти
не осъзнаваше какво прави.
Но по здрач на вратата на килията му се почука.
Когато вратата се отвори, дъхът му излезе със свистене и той
отстъпи назад с препъване. В празното пространство стоеше Вася и
свещта осветяваше добре лицето й. Тя беше станала толкова красива, бледа и сдържана, грациозна и неспокойна. Моя, тя е моя. Бог ми я върна
обратно. Това е неговото опрощение.
- Вася - каза той и протегна ръка към нея.
Но тя не беше сама. Когато се вмъкна през вратата, от сенките до
рамото й се появи, обвита в черно наметало, фигура и се плъзна
покрай нея вътре. Мъжът носеше наметало и качулка, които хвърляха
сенки. Константин не можеше да види нищо от лицето му, освен че е
бледо. Ръцете му бяха много дълги и тънки.
- Кой е този, Вася? - попита Константин.
- Върнах се - отвърна Вася. - Но както виждаш, не съм сама.
Константин не можеше да види очите на мъжа - толкова
хлътнали бяха те в черепа му. Ръцете му бяха слаби като на скелет.