Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
— Те? — попита Спинели. Сигурно бях пропуснал да му спомена за това.
— Да, те — отговорих аз. — В папките от куфарчето имаше много снимки. Джанет например беше заснета в деня, когато загина Лайза. Снимката е направена в Бостън. Размърдай си мозъка.
— Ама че работа!
— Той не действа сам. Има си съучастник, който води разузнаването, вероятно помага и за подготовката на убийствата.
Спинели поклати глава.
— Значи затова мръсникът убива толкова бързо.
— Можем да предположим, че са ме видели да напускам фирмата и да идвам насам.
Телефонът иззвъня и аз се върнах в спалнята.
Беше Джанет, която ми съобщи:
— Свързах се с Джон в дома му. Каза, че в неговата база данни няма нищо за „Гранд Вистас“.
— Не е ли странно?
— Ако става дума за чуждестранна частна компания, която рядко си има работа с Щатите, не е. Затова Джон се свързал с американското консулство на Бермудските острови. Оттам открили адреса и пратили човек да провери. „Гранд Вистас“ са наели малък офис на Хамилтън Стрийт. Човекът от консулството разговарял със собственика и научил, че офисът е нает преди четири години. Рядко се случвало някой да влиза или да излиза.
— Тоест?
— Джон предполага, че вътре може да има автоматична централа. Офисът изпълнява изискването за деклариран адрес; обажданията се прехвърлят другаде.
— Много странно, нали?
— Не и според Джон. Корпорациите, които искат да се възползват от данъчните облаги на бермудската регистрация, често прибягват до такива трикове. — Тя добави. — После Джон се обадил на свои познати от КЦКБ да пита дали разполагат с нещо за „Гранд Вистас“.
— И какво?
— Не са чували за такава компания.
— Друго?
— Още нещо. От КЦКБ са разпратили питане до всички сродни организации в цяла Европа. Обявили са го за спешно, тъй че отговорите може и да не се забавят много.
Настана дълго мълчание, после Джанет каза:
— Шон, време е да кажем на Джордж.
— Той там ли е? При теб?
— Не. Докара ме и веднага хукна по работа. Остави ми номера на мобилния си телефон.
— Няма да му казваме. Засега.
— Какво те тревожи?
— Споменах ли ти кой движи основната част от обработката на данни и електронната поща на ФБР? „Морис Нетуъркс“.
— Страшно.
Имаше право. Беше си за страх.
Но в същото време се радвах, че късчетата от мозайката най-сетне си идват на място. Всичко се връзваше — убиецът, мотивът, съучастниците, — всички онези „кой“, „какво“ и „как“, разкриващи престъплението. Нали така?
Не, не беше така. Не можех да се отърва от чувството, че пропускам нещо голямо, че докато сглобявам картината, гледам в погрешна посока.
40
И тъй, седяхме в моята всекидневна с бронирани жилетки, разправяхме си разни истории, гледахме големия телевизор и дъвчехме пуканки — изобщо каквото се прави, когато чакаш да те посети наемен убиец.
Армията хвърля много усилия и средства в опити да разбере неща, за които никой освен войниците не дава пукната пара. Например най-доброто време да атакуваш някого. Според общоприетата теория това е между три и пет сутринта, когато сънят е най-тежък, бдителността най-слаба, лунната светлина най-мътна, и както се убедихме на собствен гръб, програмата на телевизията е най-скапана. След предаването на Джей Лено настава пълна скръб. Понякога и преди него.
Някъде към два след полунощ останахме само на новини и реклами, а аз бях грохнал; Спинели също, тъй като предната нощ си бяхме играли на маскирани кръстоносци и тичахме да спасяваме Джанет.
Чарли не отлепваше нос от екранчето, свързано с миниатюрната камера в коридора.
Към четири сутринта взех да си мисля, че онзи тип ще се опита да ме очисти по пътя към съда. По редица причини подвижни обекти се нападат по-лесно от неподвижните. Но може би просто си търсех оправдание да подремна.
По-тревожна изглеждаше идеята, че никой няма да ме нападне. Бях познал за Бостън, но догадките са като да хвърляш монета — шансът е петдесет на петдесет.
В четири и пет Чарли откъсна нос от монитора, и каза:
— Отвън има някой. Далече е, в края на коридора, и не се вижда ясно. — После добави с надежда: — Може би някой съсед излиза да потича или тръгва на работа.
Да, може би. Но всички грабнаха пушките, оправихме си жилетките и клекнахме зад щитовете. Започвах да съжалявам, че нямам оръжие.
— Стреляйте на месо — прошепна Спинели на колегите си.
Уместният израз беше „употребявайте сила само при необходимост“ и като адвокат трябваше веднага да го поправя. Но се разсеях. Който цепи косъма на две при такава ситуация, най-често свършва в ковчег.