Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Едва тогава Настрадин Ходжа тържествено провъзгласил:
— Книгата казва, о, търговецо, че конете ще се върнат при тебе в такъв вид, какъвто природата им е дала…
Търговецът заликувал.
— Конете ти, о, търговецо, са в една стара каменоломна край махалата Чомак. Трябва да се влезе в каменоломната от източната страна, да се минат двайсет крачки и там, в пещерата отдясно.
Той още не се доизказал, а конярите на сарафина от едната страна на моста и стражниците от другата със свиркане и дюдюкане се понесли в надпревара по пътя.
Тълпата се разтворила пред тях, пропуснала ги — и отново се затворила.
Конниците се скрили.
Прахът, който вдигнали конете, отплувал с вятъра. Утихнало.
Велможата и търговецът стоели един до друг, но гледали на различни страни, всеки обзет от свои надежди.
Многохилядната тълпа мълчала. Настрадин Ходжа ясно чувал в тишината как под моста пляска и шурти бурливата вода, а над моста — пронизителните крясъци на ястреб, който с разперени криле самотно висял в Синьото небе, сякаш кацнал на въздушен стълб.
От моста до махалата Чомак било малко повече ох осем хвърлея на стрела.
Минало половин час. Време било конниците да се връщат.
В тълпата малко по малко започнало раздвижване, приказки, смях, майтапи.
Сарафинът съвсем се измъчил, стряскал се при всеки звук.
Велможата, напротив, запазвал надменна невъзмутимост, само отвреме-навреме потропвал с високите токове но каменните плочи.
От високия чинар, които хвърлял сянка върху половината мост, се чул пронизителен детски глас:
— Идат!
И всичко наоколо замряло; тълпата направила широк проход и Настрадин Ходжа видял от другия край връщащите се конници.
Но арабските коне — ни белия, ни черния — ги нямало.
Настрадин Ходжа дори не можал да се учуди както трябва — заптиите го грабнали и го понесли.
— Чакайте, чакайте бе, в името на аллаха! — дерял се сарафинът. — Конете са били в пещерата, ето ми юздата, там са я намерили. Пуснете вражалеца, той е близо до истината!
Вражалецът наистина бил близо до истината — даже прекалено близо, според сиятелния велможа.
Напразно търговецът викал и крещял — стражниците не спрели своя затворнически галоп. В техните ръце Настрадин Ходжа веднага се смалил, станал жалък и добил вид на престъпна виновност, както е впрочем с всеки, когато го помъкнат към затвора. Последното, което можал да види на моста, било: велможата, надменно вирнал глава, търговецът, който се късал да крещи пред него, и малко встрани — главният коняр на търговеца с посребрената юзда в ръка.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Кокандският подземен зандан бия до главната порта на дворцовата крепост, но от външната страна — едно обстоятелство, което показвали дълбоката мъдрост на неговите създатели. Ако занданът, бил от вътрешната страна, всички грижи по прехраната на многобройните престъпници щели да лежат на ханската хазна; като бил отдалечен от пределите на дворцовата крепост, занданът не обременявал хазната, престъпниците се изхранвали сами, с каквото даде бог: които имали семейство — носели им от къщи, останалите — от подаянията на милозливи граждани.
Занданът представлявал един покрит трап с три отдушника, от които винаги излизали топла смрад: надолу водела стръмна стълба с четиридесет стъпала; горе, пред входа, постоянно пазел тъмничар или пък самият Абдула Бираръмадам — Абдула и Половина, наречен тъй заради гигантския му ръст — мрачен жилав бабанко, който никога не се разделял с тежкия си бич, или пък неговият помощник, един свиреп афганистанец с ниско чело и дебели бърни. Афганистанецът не носел камшик, затова пък пръстите му по кокалчетата целите били в мазоли — от юмруците по зъбите.
Та на тия двамата било оставено да се грижат за престъпниците и да ги хранят. Пред входа на затвора винаги имало две кошници за храна от милостиня и малко гърне с тясно гърло за пари. Със Събраната милостиня тъмничарите се разпореждали пълновластно: парите и най-хубавото от храната вземали за себе си, а на престъпниците давали остатъците. От сутрин до вечер от дълбините на зандана се носели молби към минувачите за хляб, стонове и ридания, които се сменяли с викове и вопли, когато Абдула с камшика или неговият помощник с мазолестия юмрук слизали долу.
Зашеметен от падането по четиридесетте стъпала на стръмната стълба, от стоновете, воплите и нетърпимата смрад, Настрадин Ходжа не можал веднага да дойде на себе си. Когато се свестил и очите му свикнали с тъмнината, той видял наоколо си какви ли не престъпници.
И всеки от тях бил едно стъпало на страшната стълба, по която велможата правел блестящото си изкачване към върховете на властта, богатствата и почитта; последната седмица той трябвало да преправи стълбата си: трябвало да махне две стъпала — пешаварците — и да тури едно — Настрадин Ходжа; но има стъпала, който са твърде коварни за онзи, който се качва, и на които той лесно може да си строши крака, че и врата — ето какво забравял неуморният велможен строител!