Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
— Къде са книжата за бунтовника Ярмат Мамъш Оглу, когото по-лани, осъдихме на смърт? — попитал велможата.
Дебеланкото мълчаливо излязъл и след малко се върнал с куп тефтери; оставил ги пред велможата и застинал до вратата мрачен и мълчалив, със събрани на върха на собствения си нос очи. Той изобщо се отличавал с крайна мълчаливост и не било ясно как води толкова успешно разпитите си. Тайната обяснявали ръцете му — възлести, с пръсти като куки, с изпъкнали като пресукани върви жили.
Свъсил чело, велможата се задълбочил в книжата. Сега той приличал на играч на шах, който се е замислил над дъската. А пешката в пръстите му бил вражелецът, тоест Настрадин Ходжа.
От тази нищожна пешка трябвало да направи царица.
Трябвало да обвини гледача в тежки злодеяния и да го представи пред хана като извънредно опасен престъпник.
С този ход се постигали много цели наведнъж:
жалбата на дебелия търговец за умишлено отстраняване на вражалеца блестящо се опровергава от признанията на самия вражалец;
арабските жребци не участвуват в състезанието, първата награда вземат текинците;
дебелият търговецът се наказва за дързостта и след състезанието неговите коне не се връщат;
заради което посоченият вражалец трябва да се остави в зандана до живот, а още по-добре да се прати на дръвника?
ако работата се нареди добре, то освен изброените изгоди, може да се спечели още един медал за старание;
трябва да се действува бързо, но много предпазливо: възможно е ханът сам да разпита вражалеца, както за малко не стана неотдавна е пешаварците; о, колко скръбна, отвратителна и срамна е тази дребнавост на повелителя — не напразно се, говори, че той е от долно коляно и истинският му баща е дворцовият коняр!…
Тук велможата, изплашен от собствените си мисли, взел силно и престорено да кашля, като поглеждал изотдолу дебелака: дали не е забелязал нещо по очите му?
Дебелакът продължавал, както и преди, неотстъпно да съзерцава собствения си нос. Велможата се върнал към размислите си за работата.
В тефтерите пред него се говорело наистина за опасния метежник Ярмат Мамъш Оглу, когото великият хан несъмнено помни: сега велможата се колебаел — дали да пише вражалеца за съучастник, или да го обвини, че му е бил ятак? Или да намери някой друг, още по-верен ход?
Той мислил дълго, най-после облекчено въздъхнал и се отпуснал на възглавницата.
Роднина на Ярмат — ето капана, от който вражалецът не ще се измъкне! Нека се опита да докаже, че дядото на метежника не му е дядо; да би станала от гроба и покойната му баба, за да отхвърли с негодувание такава клевета, пак може да не й се повярва, защото от древни времена е известно, че жените никога и никому не признават своите изневери…
— Доведете вражалеца в кулата! — заповядал велможата.
Лицето на дебелака се озарило от свирепа радост, ръцете му трепнали и бавно се прибрали в ръкавите на халата.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ниското сводесто подземие на кулата се осветявало от четири факли, закрепени с железни скоби на стените. Факлите мъждеели и пушели; в мътночервената им светлина Настрадин Ходжа видял в ъгъла масата за мъчение, а под нея — широк леген, в който киснели камшици. На дълга пейка до нея били наредени менгемета, клещи, шила, игли за набиване под ноктите, железни ръкавици за нагорещяване, дървени ботуши с винтове за стягане, свредели за ушите, за зъбите и носа, разни топузи за разпъване, бамбукови масури за вода с медни фунийки за пълнене на червата и много други предмети, необходими при разпита, на различните престъпници. За цялото това голямо стопанство се грижели двама джелати, й двамата глухонеми, та тайните, изтръгнати тук от устата на злодеите, да не се разчуват. Старшият джелатин, немлад, бледен, с тънки устни, унил хрущялест нос и някакъв сладникаво-мътен и замечтан поглед изпод вежди, готвел масата, а помощникът му, гърбаво джудже с дълги до коленете ръце, оглеждал камшиците: претеглял в ръката си всеки камшик, обърсвал го след това с парцал, като не забравял в това време да натиска с крак меха на огнището за изтезание.
До стената, с лице към вратата, на широк миндер седял самият велможа с наргиле в устата; пред него на масичката били оставени тефтерите, свитъците и торбата на Настрадин Ходжа с вражалешките такъми. В краката на велможата се свивал, писар, а до него свирепо се хилел мрачният дебелак, за когото всеки разпит в тази кула бил истински празник.