Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Веднъж един светия (и то, доколкото си спомням, един от светите отци на нашия орден) бил удостоен да види ада. Сторило му се, че стои насред грамадна мрачна зала, чиято тишина бива нарушена само от тиктакането на някакъв гигантски часовник. Неспирно тиктакал този часовник и на светия отец му се сторило, че той неспирно повтаря две думи: сявга, нивга; сявга, нивга. Сявга да си в ада, нивга на небето; сявга да си афоресан от лика Господен, нивга да не бъдеш сподобен с блажено лицезрение; сявга да си в огнената пещ, облазен с гад и мушен с нажежени вили, нивга да не бъдеш отърван; сявга да те гложди съвестта, спомени да те терзаят до полуда, да си помрачен от бяс и от отчаяние, нивга да не бъдеш пощаден; сявга да проклинаш и да ненавиждаш злите демони, които сатанински се упиват от теглото на наивните глупци, нивга да не зърнеш лъчезарните одежди на блажените души; сявга да вопиеш в огнената бездна и да молиш Бога миг да ти дарува, само миг на отдих от ужасната агония, нивга, ни за миг дори да не получиш прошка; сявга да се мъчиш, нивга да не си блажен; сявга да си прокълнат, нивга да не се спасиш: сявга, нивга, сявга, нивга. О, какво страхотно наказание! О, вечност на нескончаемо страдание, на нескончаеми телесни и духовни мъки, и ни един-едничък лъч надежда, ни един-едничък миг на отдих, о, вечност на безпределна по размах и по напрегнатост агония, на безгранично продължителни и безкрайно многообразни изтезания, изтезания, които навеки съхраняват навеки изтезаваната жертва, на отчаяние, което вековечно терзае душата и инквизира плътта, вечност, всеки миг от която сам по себе си е вечност, и то вечност от мъки! Ето — такова е ужасното наказание, отредено от всемогъщия и всеправеден Бог томува, който умре в смъртен грях.