И няколко червени рози
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Катрин Данс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И няколко червени рози». Краткое содержание книги:
Стана за смях.
Ужасно!
Но не побягна като страхливец. Остана, разгледа милионите дискове в къщата, попрехвърли каналите на телевизора, хапна тузарска храна. Накрая реши да си върви. Кой ли щеше да го качи на стоп по това време? Наближаваше полунощ. Зърна пияната Кейтлин, разгневена, че Майк Д’Анджело и Бри си тръгват заедно. Търсеше си ключовете от колата и мърмореше, че ще ги проследи и… и Господ знае какво ще направи.
Помисли си, че трябва да постъпи рицарски. Да вземе ключовете и да я откара у тях. Нищо, че е неудачник. Нищо, че лицето му е пъпчиво.
Ще разбере какъв е всъщност… ще се влюби в него.
Но Кейтлин зае шофьорското място, приятелките й седнаха отзад. Травис обаче не се отказа. Настани се до нея и се опита да я разубеди.
Рицар…
Тя обаче не обърна никакво внимание на молбите да му отстъпи да кара; профуча през алеята и излезе на магистрала № 1.
— Моля те, Кейтлин, спри!
Но тя сякаш беше оглушала.
— Кейтлин, моля те!
Тогава…
Колата излетя от шосето. Чу как металната броня удря скалата, проехтяха оглушителни писъци…
Но той продължаваше да се прави на проклет герой:
— Слушай, Кейтлин! Чуваш ли ме? Кажи им, че аз съм шофирал. Не съм пил. Ще им обясня, че съм изгубил контрол. Няма страшно. Ако разберат, че си карала, ще те пратят в затвора.
— Триш и Ван?… Защо не говорят?
— Чуваш ли ме, Кейт? Премести се на другата седалка. Веднага! Ченгетата ще пристигнат всеки момент. Аз съм шофирал! Разбираш ли?
— О, мамка му, мамка му…
— Кейтлин!
— Да, да… Ти си карал… Травис! Благодаря ти!
Тя го прегърна. Усещането беше неземно.
„Обича ме, ще бъдем заедно…“
Уви! За кратко.
Разменяха си по някоя дума, отидоха на кафе в „Старбъкс“, обядваха в „Събуей“. Скоро срещите им станаха тягостни. Кейтлин мълчеше и извръщаше поглед.
Накрая престана да отговаря на обажданията му.
Стана още по-резервирана отпреди.
И ето развръзката. Всички на полуострова — не, на планетата — го намразиха.
[Шофьорът] е тотално смахнат неудачник…
Но дори тогава Травис не изгуби надежда. В нощта, когато отвлякоха Тами Фостър, мисълта за Кейтлин не му даваше мира. Не успя да заспи. Тръгна към дома й. Да види как е; представяше си, че ще я свари в двора или на верандата, тя ще го погледне и ще му каже: „О, Травис, съжалявам, че се държах толкова студено. Скърбя за Триш и Ван. Но те обичам!“
Къщата обаче беше тъмна. Върна се в леглото към два след полунощ.
На другия ден агентите от Бюрото го разпитваха къде е бил. Излъга инстинктивно, че е играл в „Гейм Шед“. Те, разбира се, бяха разкрили измамата. И сега вероятно си мислеха, че той е нападнал Тами Фостър.
Всички ме мразят…
Спомни си как се събуди тук долу, в мазето. Високият мъж стоеше над него. Кой ли беше? Баща на някое от момичетата, убити при катастрофата?
Травис го попита. Но мъжът само посочи кофата, която да използва като тоалетна, водата и храната. И го предупреди:
— С приятелите ми ще те наглеждаме, Травис. Не вдигай никакъв шум. Иначе… — Показа му нажежен поялник. — Ясно?
— Кой си ти? — заекна през сълзи момчето. — Какво съм ти направил?
Мъжът включи поялника в контакта.
— Не! Съжалявам! Ще мълча! Обещавам! — закима трескаво Травис.
Мъжът изключи поялника и се заизкачва по стълбите. Вратата на мазето се затвори. После се захлопна предната врата. Изръмжа двигател на кола. И Травис остана сам.
Следващите дни се сливаха в мъгляви халюцинации и сънища. За да надмогне досадата — и лудостта — играеше наум „Дименшън Куест“.
Травис чу предната врата да се отваря и потрепери. По пода затрополиха стъпки.
Човекът, който го държеше в плен, се беше върнал.
Травис се сви и заплака. Тихо. Знаеше правилата. Спомни си бухалката, поялника.
Вгледа се в тавана — пода, по който сновеше мъчителят му — и се опита да се ориентира по стъпките му. След пет минути трополенето започна да приближава. Той се напрегна. Мъжът слизаше при него. След няколко секунди ключалката изщрака. Стълбите заскърцаха.
Травис се притисна към стената. Обикновено мъжът вземаше пълната кофа и оставяше празна. Но днес носеше само хартиен плик.