И няколко червени рози
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Катрин Данс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И няколко червени рози». Краткое содержание книги:
Травис се ужаси. Какво ли имаше вътре?
Горещият поялник?
Нещо по-лошо?
Мъжът го изгледа изпитателно.
— Как се чувстваш?
„Лайняно, заднико! Има си хас!“
Но на глас отговори:
— Добре.
— Отслабнал ли си?
— Предполагам.
— Но се хранеше, нали?
Травис кимна. Не го попита защо му причинява това. Като най-голямата пъпка от комар на света. Иска ти се да я почешеш, но не бива. Понеже имаше поялник.
— Можеш ли да вървиш?
— Сигурно.
— Добре. Защото ти давам шанс да си тръгнеш.
— Наистина? О, да! Моля ви! Искам да се прибера у дома. — Очите на Травис се насълзиха.
— Но трябва да заслужиш свободата.
— Да я заслужа. На всичко съм готов… Какво да направя?
— Не бързай — сериозно каза мъжът. — Може да се откажеш.
— Не, ще…
— Тихо! Имаш право да се откажеш. Но ще останеш затворен и ще умреш от глад. Ще има и други последствия. Родителите ти и брат ти също ще умрат. Пред къщата им дебне мой приятел.
— Добре ли е брат ми? — прошепна трескаво момчето.
— Добре е. Засега.
— Не ги убивайте! Не можете да го направите!
— Мога и ще го направя. Повярвай ми, Травис. Не се шегувам.
— Какво да направя?
Мъжът го измери с поглед.
— Искам да убиеш някого.
Сигурно се шегуваше.
Но мъжът не се усмихваше.
— Как така? — промълви Травис.
— Да убиеш някого. Като в играта. „Дименшън Куест“.
— Защо?
— Няма значение. За теб. Интересува те единствено, че иначе ще умреш от глад тук, а приятелят ми ще убие семейството ти. Просто и ясно. А сега кажи. Да или не?
— Но аз не знам как?
Мъжът бръкна в хартиения плик и извади пистолет, увит в найлон. Хвърли го на леглото.
— Чакай! Той е на баща ми! Откъде го взе?
— От камиона му.
— Каза, че семейството ми е добре.
— Така е, Травис. Нищо им няма. Откраднах го преди няколко дни, докато спяха. Можеш ли да стреляш с него?
Травис кимна. Всъщност никога не беше стрелял с истинско оръжие. Но в клубовете беше играл военни игри. И беше гледал телевизия. Всеки, следил „Семейство Сопрано“, става експерт по пистолетите.
— Но след като го направя, ще ме убиеш. И семейството ми — измърмори.
— Няма. За мен е по-добре да останете живи. Убиваш човека, когото ще ти посоча, хвърляш оръжието и побягваш. Накъдето искаш. После аз се обаждам на приятеля си и му казвам да остави вашите на мира.
Не звучеше логично. Но Травис не мислеше ясно. Страхуваше се да приеме, страхуваше се и да откаже.
В съзнанието му изплува образът на брат му, после на майка му, дори на баща му, който се усмихва. Когато поглежда към Сами, не към Травис. Но все пак беше усмихнат и Сами се радваше. А това бе важното.
Донесе ли ми бонбони, Травис?
Сами…
Сълзи замъглиха погледа му. Травис примигна и прошепна:
— Добре. Ще го направя.
42.
Сълзливо-сантименталното настроение на Доналд Хокън се дължеше и на шардонето, изпито на обяд.
Всъщност състоянието му не го притесняваше никак.
Стана от дивана, където седяха с Лили, и прегърна Джеймс Чилтън, който влезе в дневната на вилата си в Холистър, понесъл няколко бутилки бяло вино.
С леко смутено изражение Чилтън също го притисна крепко. Лили поохлади ентусиазма на съпруга си.
— Доналд! — скастри го тя.
— Съжалявам, съжалявам — засмя се Хокън. — Но не можах да се сдържа. Кошмарът свърши. Какво преживя само!
— Какво преживяхме — поправи го Чилтън.
Всички медии обсъждаха историята за психопата. Как се оказало, че убиецът с маската е не момчето, а някакъв смахнат, който имал зъб на Чилтън заради статия отпреди няколко години.
— Наистина ли смяташе да заснеме как те убива?
Джеймс вдигна вежди и кимна.
— Исусе Христе! — побледня Лили. Възклицанието изненада Хокън, понеже съпругата му беше заклет агностик. Но и Лили беше леко замаяна.
— Жал ми е за момчето — каза Хокън. — Невинна жертва. Неговата участ сякаш е най-тъжна.
— Мислите ли, че още е жив? — попита Лили.
— Съмнявам се — мрачно отвърна Чилтън. — Шефър сигурно го е убил. За да не оставя следи. Сърцето ми се свива.